Бебето с мръсната вода

След последните ми публикации за Каталуния се озовах в ролята на страна, или поне на адвокат на едната страна, което само донякъде се доближава до действителността. Симпатизирам на каталунците, така е, но то е защото следя проблема им отдавна и бих симпатизирал на всяка група хора, които имат проблем, който държавата, в която живеят се прави, че не забелязва, и отказва да обсъжда.

И преди ескалацията на напрежението, и сега твърдя едно нещо, което остава встрани, а иначе е важно – има само едно решение на такива проблеми и то е дипломацията. Навременната дипломация може да предотврати много. Закъснялата може само да закърпи положението. А в същината на дипломацията не е някаква страшна тайна наука – просто нагласата за общуване и разбиране. Извън контекста на Каталуния имаме по-голям проблем и той е, че превантивната и навременната дипломация се прави от лидери, а закъснялата от followers.

Допуснат е да бъде неглижиран проблем, който тлее от години, докато хората, засегнати от него, са принудени да го ескалират, а отсрещната страна да отговори с насилие. Това е провал! Провал не просто в политическия диалог между Барселона и Мадрид, а институционален провал в европейски мащаб. Заради политическите „приятелства“ и личния си комфорт, европейският естаблишмънт си докарва нова криза и рискува нестабилност с неясен хоризонт и непредвидими последици. Което е най-малкото безотговорно!

В последните дни разбрах, че съм станал анархист, футболен фен (нищо че дори не гледам футбол), комунист, хибридчик, рушител на европейската стабилност и какво ли не, само защото разказах и защитих другата гледна точка…. Пичове, ако наистина си мислите, че с две публикации в блога си, които бяха препубликувани на няколко места, мога да разклатя устоите на ЕС, нали съзнавате, че по-големият проблем навярно не е у мен, а някъде там, където се клати.

Наистина ли позицията на другата страна не заслужава да получи публичност и нужния респект, дами и господа демократи? Наистина ли страхът от лечението на раната на единия ни крак ще ни кара да стискаме зъби и да се правим, че няма рана, докато тя гангреняса и ни отрежат крака, или ще чакаме да пропълзи по цялото тяло?

Наистина ли си мислите, че крепим устоите на ЕС, като се правим, че не виждаме пукнатините и спестяваме критиките и тревогите си? Вместо да търсим и да се оглеждаме за нови и свежи идеи (и от ляво, и от дясно!) или поне да обмислим тези, които са на масата и имат рационална база – като появата на някаква общоевропейска изпълнителна власт, но и някаква форма на „децентрализация“ или „федерализация“ на териториите с адекватна автономност и самоуправление. Крепенето на текущия изхабен и безидеен предимно административен политически елит на Европа, от страх да не счупим нещо крехко, не е креативно. Трябва да се случи нещо в ЕС, след което да не трябва да изтръпваме непрекъснато, че всеки конфликт може да означава краят му. Нужна ни е Европа, която действа, преди да е станала беля, а не такава, която бездейства дори когато кръвта е обляла новините. Нужна ни е Европа не като виртуална абстракция, а като реалност, от която сме част и нещо зависи от нас.

Днес Европа задълбочава кризата като ЕК не осъжда насилието, потвърждава доверието си към Рахой като лидер, който можел да разреши проблема, и който проблем продължава да разглежда като вътрешен за Испания. Той обаче е вътрешен и за Европа – това не е нито Крим, нито Кюрдистан, дори не е Ердоган. Политически и юридически тази безхарактерна позиция може и да е безболезнен и легитимен ход, но обикновеният европеец (не само в Каталуния) вижда как Европа продължава с позата на щрауса, с широко затворените очи и се чувства предаден и излъган в надеждите си. Ако Европа не реагира сега, как очакваме, че ще реагира утре? Кое изобщо кара Европа да реагира, това, което си мислим, че виждаме всички, или взаимоотношения и политика под повърхността? В такива моменти Европа олеква, и това е, което много трябва да ни тревожи.

Вчера с приятели обсъждахме колко безчувствени сме станали към човешкото. Преценяваме политическа тежест, обществен резонас, исторически проекции, възможни конспиративни теории, а сме тотално имунизирани срещу човечността. Пребиват мирни хора – ми к’во, то е законно, референдумът не е, що няма и БТР-и. Ама искали да гласуват – ми те всички, ако поискат…

Изхвърлихме бебето с мръсната вода, отбеляза една приятелка. Губим битката за човечността, за равнопоставеността ни, за мястото на жената в обществото, за човешките ни права, заобиколихме се с черно-бели клишета, че всяко ляво е комунизъм, всичко зелено е ляво, само дясното е демократично, но ако не е, тогава е фашизъм, зад всяко нещо стои или сянката на Сорос, или мрежата на Путин, завърна се безмозъчният патриархат, в който правото е на най-стария или силния с ножа и хляба, щото така е било и трябва да бъде… загробили сме погледа в пъпа си, защото те, политиците, толкова могат, дай да се радваме на тези, че иначе кой знае какво ни чака…

В рамките на една друга Европа нямаше да има проблем, ако няколко милиона души, до вчера броени за испанци, от утре ще се водят каталунци, или джедаи, ако поискат, щом остават в общия пазар и в наднационално обединение със същите релации и отношения с останалите. Но проблемът с Каталуния вече не е проблем на Испания, а на Европа. Пазарите не реагираха тревожно до последно, въпреки всички приказки за отделяне, но вчера полицейските палки удариха и еврото.

А поставяте ли се на мястото на тези каталунци, които не искат отделяне от Испания? Замислихте ли се, че бяха вкарани в ситуация, в която, ако не отидат да гласуват, ще надделеят индепендистите, особено след напрежението в последните дни. А ако отидат, ще бъдат пребити наравно с останалите от жандарите на същата държава, към която искат да принадлежат! Това ли е осигуряване на законност и правов ред? Няма оправдание (и бъдеще) за никое правителство, насъскало полицията срещу гражданите си! И няма място за такова в Европа!

SOU UNS ANIMALS pic.twitter.com/RTJVO2apCO

— Catalan Things 🎗 (@CatalanThings) October 1, 2017

Това не се забравя! Това не е моята Европа! Това са си казали много хора по света вчера – и това е друг проблем, който не можем да си позволим да не видим.

Иначе, наистина ли считате, че всички законни неща са непременно правилни и силовото налагане на законност е демокрация? Не е – болшевизъм е. Демокрация има, когато мнозинството решава, но взема предвид мнението на малцинството, а не го пренебрегва. Законите отдавна не се изсичат на каменни плочи, нито са някакви икони. Те следват развитието на обществото. Създали сме си ги сами, за да пазят правата ни, а не обратното. Законът спира да има значение, ако се отдалечи толкова от смисъла и полезността си, че хората започнат да живеят с усещане за накърнено чувство за справедливост. Тогава никаква сила и армии не могат да го спасят. А дипломацията е закъсняла!