Great Expectations

Great Expectations

Vulnerant omnes, ultima necat

Когато отидох да гледам „И твойта майка също“ в края на миналата година, тръгнах с мисълта, че все още във виртуалния ми ToWatch списък същия режисьор Алфонсо Куарон виси с „Големите надежди“, който срам не срам подминах преди 4-5 години, когато все още бях почти вманиачен киноман.

Подминах го заради Дикенс – първо защото някак не си падам по холивудски преразкази (филмът е по новела на Чарлз Дикенс само, че изчанчена за наши дни) и второ – защото принципно някак Дикенс ми е адски чужд. Все си казвах, че някой ден ще го взема на видео, но този ден така и не дойде – нито комбинацията от Итън Хоук и Робърт ДеНиро, нито хладният, влудяващ сексапил на Гуинет Полтроу успяха да ме накарат да посегна към него във видеотеките.

В неделната вечер на Цветница обаче, след като се върнах от Хисар се почувствах адски зле – някак си успях да настина там – и се запокитих пред телевизора с две одеала и чаша чай. Щракайки с дистанционното, изведнъж неволно се озовах именно пред въпросния филм и останах пред канала на БНТ за да го изгледам…

Някак си филма ми бръкна, където не трябваше. Накара ме да се замисля за пореден път защо мъжете порастваме, едва когато животът започне с шамарите. Защо трябва да намерим жената на мечтите си, да осъзнаем, че тя е недостижима – за да можем да прекрачим през вратата на детството към живота – сякаш въобще не сме способни да видим такава врата преди това? Дали защото не е останал друг избор или… защото е еднакво глупаво да пропилееш живота си, преследвайки мечтата, или да не го направиш, търсейки и заместница. Иронията е, че ако заместницата е истинска – тя също би била недостижима мечта, след която порастваш още малко, след това още малко, още малко… В същото време жените май не порастват – те или се затварят в себе си, намразват ни някак си и си пускат мустаци – или се втурват да преследват безумно образа на някоя femme fatale, без значение дали са я дефинирали сами или са мярнали някой намахан Playboy-образец. Разбира се, второто някак е за предпочитане, но само временно, защото като теглиш чертата и в двата варианта единствената възможна дефиниция и за двата архетипа е „кучка“. Разбира се, че има и мъже, които залитат в тази именно категория и жени, които порастват евентуално. Идеята ми не е да обиждам нежния пол…

Идеята ми е за пътя… пътят, по който вървим за да намерим себе си и отсрещния. И докато едните порастват, а другите изживяват „бесния“ си период, всъщност еднакво и поравно остаряваме. Остаряват с нас и мечите и копнежите ни. Разделите не намаляват, но от тях вече нищо не научаваме. Няма и накъде повече да растем. Тогава някъде вероятно осъзнаваме, че пътят е друг. Тогава мечтите стават лесно достижими, защото вече финесът почти го няма, трепетът също. Отстъпили са място на някоя друга бръчка или по-мъдър блясък в очите. Тогава можеш да простиш лесно и истински. Да подадеш ръка, защото мечтата ти вече е обикновена, като теб, поостаряла, с дете от някой друг… И ако това наистина е мечтата ти можеш щастливо да се радваш на топлото лято и прохладната есен на обятията и, въпреки че от пролетта и имаш само спомени. А ако не е – ако е просто заместница тогава… вероятно никой не е виновен за големите ти надежди…

Замислих се за цената и нейния смисъл – цената на всичко това… И струва ли си тя – без значение какъв е крайният изход… Сещам се само за едно нещо, което може да оправдае тази цена. Любовта, да – банално е – знам… а пък и опира до някаква си вяра в нея, която следва да е налице…

Горният цитат на латински, с който започнах, в превод означава „всички нараняват, последната убива“ и в крайна сметка изобщо не се отнася за жените, което вероятно сте си помислили. Иде реч за секундите и всъщност е надпис под един часовник в някаква си много известна църква.