Случи се така, че разговаряхме с Антони Райжеков в ден, в който на софийска сцена се играеха две негови пиеси – моноспектакълът „Крап“ на Наум Шопов по Бекет в Народния театър и премиерата на новият му проект „Завръщане“ в Апартамента. Пошегувах се преди да започнем разговора, дали това го кара да се чувства звезда, но дори не дочаках отговора, понеже знаех прекрасно какво му струваха всички тези реализирани проекти в последните няколко години, в които освен всичко друго станахме и добри приятели. Включително „Завръщане“, което трябваше да бъде дипломната му работа като режисьор и се забави около година и половина по ред причини, за които го помолих да поговорим и… защото точно на следващата сутрин след третото представление на „Завръщане“ (миналият четвъртък) младият режисьор щеше да вземе един куфар багаж, keyboard-а, лаптопа си и да започне да търси, твори, сбъдва мечти, работи и оцелява другаде. Няма да забравя очите му, когато преди време ми каза… „за първи път в живота си купувам еднопосочен билет“…

В поста от миналата седмица обещах нещо като писмено интервю, но сега оттеглям обещанието си. От една страна не мисля, че това е жанр, който има място в моя блог, поне не с толкова близки приятели. От друга може би искрено се надявам на други гледни точки след време. За мен от този разговор в съзнанието ми остават много неща, но това което реших да споделя е едно нещо, което винаги ме е спирало и аз да направя подобна крачка досега, а именно това, което и Тони не можа да побере в куфара си – приятелите – тези, с които ми е приятно да прекарвам вечерите си, да поприказваме на бутилка вино или къкрещо фондю или пък да лазим по пода на Sky City центъра в два след полунощ. И още едно нещо – думите на Тони, преди да спра записа – тези, които стоят в заглавието…

Останалото е емоция, на която реших да посветя колонката си в Light тази събота…

Накратко за Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

  1. Лоши новини, нали? Но всеки човек е длъжен да прави това, което (към момента) си мисли, че е най-доброто за него.

    Тежи много. Но най-много тежи на този, който заминава. Еднопосочния билет е нещо страшно, държал съм три такива в ръцете си, много страшно. Дано не ми се случва отново.

    Но най-страшното е, когато видиш как майка ти гледа същите билети…

    Отговор

  2. Хм, аз бих казал по-скоро тъжни новини :(

    Но пък никой не знае какво ни очаква занапред, така че не трябва да униваме (много). Може да е за добро.

    Отговор

  3. Трябва да се движим. На Тони пожелавам успех и да живее без страх.
    Не, не на него – на теб, на себе си го пожелавам, понеже също искам и търся промяната, а усещам как стомахът ми се свива на топка.
    Нали сме толкова големи, колкото…но хайде, без клишета.

    Отговор

  4. Пиех си сутрешното мързеливо съботно кафе, четях списанието и прочетох и твоята колонка и се върнах към реалността и въпросите които измъчват мен и приятелите ми последната година. А именно заслужава ли си да останем, но това не е въпросът на завършелите студенти, а на хора към 30-те, доказали се в областта която работят, учещи за поредната квалификация, плащащи си данъците, работещи по 10-12 часа на ден … и принципно всичко е ок и няма защо да тръгваш. Тук вече имаш – приятели, семейство, кариера, добри доходи и т.н и всичко би трябвало да е ок. До момента в който не падне някоя стена на главата ти, не си спукаш гумата в някоя дупка, не се бръкнеш за пореднитет 50лв за някои лекар, и не почнеш се чудеш къде ще ходят децата ти на детска градина, училище и т.н. И тук не виждам светлина в тунела… и Тони е мечтател реалист, по-добре да реализираш мечтите си на друго място, тук май още не са готови за реализираните мечти.

    Отговор

  5. Тъжно, да …

    Все си мисля, че тук има какво да се прави и нещата се случват на пук на песимистите. Некомерсиалните проекти тепърва започват да се случват и да набират скорост, при това доста по-интесерсни и истински от колкото в „други държави“.

    А може би действителноста е съвсем друга и написаното по-горе, разбира се, си остава мой ЛИЧЕН поглед.

    УСПЕХ Тони!

    Отговор

  6. Добре, че е мама, да прелита да гледа внуците. Отдавна е забравила как е гледала ония билети. Опомнете се хора, живеем в Европа, в глобализиращ се свят. По-трудно е да стигнеш от Петолъчката до Сливен зиме, отколкото да прелетиш от Пловдив до Европа (за София не е сигурно в тази мъгла).
    Според мен няма място за съмнения в избора като погледнеш статистиката на детската смъртност, на смъртността въобще, на образованието, на катастрофите по пътищата, на…
    Какво избирате за децата си? Да ги сгази някой пиян шампион с Хамър или да ги зарибява с дрога някоя мутра с едно име, като на куче? Защото изборът е горе-долу това.
    Колкото до болния социум, той вече не е операбелен. Паразитите, за които пише Йовко са се впили прекалено дълбоко. Спасявайте най-читавото от донора и да се задавят дано с останалото…

    Отговор

  7. В БГ вече няма държава.
    Има само индивиди, всеки от които се опитва да докопа повече за себе си, възпиран единствено от скърцането на зъбите на останалите. Прогресът отдавна отиде по дяволите. Тук нормален човек с обикновена професия не може да се чувства добре, нито да отгледа деца при нормални условия. Живеем в мръсни, презастроени от алчните предприемачи градове. Всеки ден висим в задръствания и дишаме смог. Всеки ден ядем каквото е по-евтино. Липсва възможност за изява.

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *