Искам нещо да се опитам да променя
Случи се така, че разговаряхме с Антони Райжеков в ден, в който на софийска сцена се играеха две негови пиеси – моноспектакълът „Крап“ на Наум Шопов по Бекет в Народния театър и премиерата на новият му проект „Завръщане“ в Апартамента. Пошегувах се преди да започнем разговора, дали това го кара да се чувства звезда, но дори не дочаках отговора, понеже знаех прекрасно какво му струваха всички тези реализирани проекти в последните няколко години, в които освен всичко друго станахме и добри приятели. Включително „Завръщане“, което трябваше да бъде дипломната му работа като режисьор и се забави около година и половина по ред причини, за които го помолих да поговорим и… защото точно на следващата сутрин след третото представление на „Завръщане“ (миналият четвъртък) младият режисьор щеше да вземе един куфар багаж, keyboard-а, лаптопа си и да започне да търси, твори, сбъдва мечти, работи и оцелява другаде. Няма да забравя очите му, когато преди време ми каза… „за първи път в живота си купувам еднопосочен билет“…
В поста от миналата седмица обещах нещо като писмено интервю, но сега оттеглям обещанието си. От една страна не мисля, че това е жанр, който има място в моя блог, поне не с толкова близки приятели. От друга може би искрено се надявам на други гледни точки след време. За мен от този разговор в съзнанието ми остават много неща, но това което реших да споделя е едно нещо, което винаги ме е спирало и аз да направя подобна крачка досега, а именно това, което и Тони не можа да побере в куфара си – приятелите – тези, с които ми е приятно да прекарвам вечерите си, да поприказваме на бутилка вино или къкрещо фондю или пък да лазим по пода на Sky City центъра в два след полунощ. И още едно нещо – думите на Тони, преди да спра записа – тези, които стоят в заглавието…
Останалото е емоция, на която реших да посветя колонката си в Light тази събота…
