Листопад

Пловдив е много различен от София в дъждовните вечери. И на двете места могат да ме залисат отблясъците, отраженията, пръските вода – има много фотография в една дъждовна вечер – стига да ти се снима… и в София, и в Пловдив, и във всеки друг град…

София е много jazzy в нощите си… като импровизация на виртуозен пианист със солидна доза самочувствие и достатъчно алкохол в кръвта, отприщващ всички прегради пред въображението му. София може всичко през нощта. Може да грачи в подземията на пиано-баровете, да крещи в рок-кръчмите, да тиктака с високи токчета по неравните тротоари, да се друса в тоалетните на дискотеките, да плаче по ъглите в безистените на старите сгради, да заспи малко преди изгрева на слънцето и да се събуди два-три часа по-късно от нервни клаксони и трамваен грохот.

Пловдив е блусарски и тих през дъждовните нощи. Във въздуха, по улиците… Пъхаш iPod в ушите си и дори да не ти се слуша блус най-много да се отклониш до някой топъл и тъжен нюорлеански midnight…

Разхождаш се, шляпаш из локвите като едно време и осъзнаваш, че не е като едно време – нито за теб, нито за локвите, нито за отраженията в тях или капките, които ги развълнуват с всяко докосване. Само блусът в дъждовната нощ е вечен.

Обикаляш квартала и стигаш до онази детска градина, която беше по средата на пътя. Където си обещавахме мечти и измечтахме всичките си неспазени и до днес обещания. Продължаваш нататък през булеварда, пресичаш на червено, понеже това сигурно е най-пустият булевард на Балканския полуостров. Възможно ли е изобщо в квартал с име Кючук Париж да има булеварди?… И стигаш до онзи вход, където все преминаваше като беглец… Сега не се криеш от никого – няма от кого. Сега бягаш от твърде много неща и хора. Иначе какво би правил тук в тази шибана дъждовна вечер с iPod в ушите?…

Поглеждаш нагоре и освен капките върху лицето и очилата ти нищо друго не се променя…

По пътя обратно към къщи се загледах в грохналото дърво, покрай което израстнах – една крива и стара слива, която растеше в двора на къщата на баба и всяка пролет се обсипваше с бели цветчета. Тя беше непоколебимия ориентир, когато трябваше да обясня на някого къде живея – онази малка къща, в двора има една крива слива, точно на ъгъла. Вече много години къщата не съществува, баба почина отдавна, но сливата още стои там пред блока, до тротоара. Не оцеля през тази тежка зима – големият сняг е натежал над старото дърво и почти е успял да го наклони до земята. Тази пролет за първи път по него нямаше цветчета…

Прокарах ръка по кората на мъртвото дърво, докато минавах покрай него. И усещането не беше като едно време…

Пловдив е различен и в слънчеви дни…