Love Hurts

Прибирам се от Коледното парти на фирмата. Всъщност то просто беше масово посещение на дискотека. Смятах да ходя направо от офиса, но в крайна сметка реших да мина през къщи. Не ми се ходеше точно в уреченото време. Звъннах на Кети и я намерих още в офиса, тя ми обеща твърдо, че ще закъснее – още по-добре – чудесен повод за закъснение – предложих да я изчакам. Така вместо в осем се появихме в девет и половина – някои от колегите с по-нежен слух вече си тръгваха. Беше ми тъпо – по принцип дискотеките не са най-любимото ми място – но днешния ден определено не беше най-безпрепятствения и се чувствах скапан.

Добре, че с Лидия си направихме една страшна приказка от около час, надвиквайки се с музиката, което беше най-ценното на вечерта. Бях с колата и пих само едно малко, но се почувствах по-добре. Тя е адски жив човек.

Минаваше един като реших да си тръгна. На изхода Тянко ме попита дали съм към Плиска – не бях, ама какво пък – реших да го хвърля до там. Не ми се прибираше, но не ми се стоеше и в клуба. След него се появиха Бори, Биби и Вили – те пък са съвсем близо до Тянко в Студентски град и колата се напълни. Заведох ги по квартирите им и продължих към къщи. Пак не ми се прибираше, но нямаше кой друг да закарам.

Усилих музиката толкова, че да не чувам нищо друго, усещах двигателя само по вибрациите, облегнах се удобно и бавно се понесох из София. *По Radio 1 пуснаха Love Hurts… *

Днес започнах деня си с идеята да бъда нещо малко като Дядо Коледа, да изненадам приятно някого, да подаря нещичко… А денят ми тръгна на криво, не знам как съм успял да запаля колата сутринта без имобилайзера и тя разбира се спря на първата пресечка и не понечи повече, но аз завеян и сънен не се сетих да проверя, че е това, защото изобщо не предполагах, че съм запалил без да го деактивирам (а и как да го допусна като това не би трябвало да се случва). Цели десет минути чудене какво със запалването ми не е наред докато стопля, че онзи голям хубав зелен светодиод не свети както обикновено и че е нормално да не мога да запаля без да деактивирам имобилайзера. Остава въпроса как съм успял първия път.

След това магазинчето за изненади се оказа затворено, чаках на студа и закъснях за интервютата си с клиентите днес, разместиха ми се сесиите за сигурността с другата, бъркотиите с регистрацията ми в общината. Прибрах се в офиса чак в 17:05.

Love Hurts свърши. Пуснаха U2.

Коледния ми стремеж да зарадвам някого не се получи много добре. Изобщо цял ден се опитвах да направя нещата както трябва, а те се случваха наопаки. И аз при все това ги случвах.

Нямаше значение, колко трудно беше. Нямаше значение и че резултата навярно не беше този, който исках или се надявах. Аз исках и направих всичко, което можах – не от инат. От желание. И някак си под светлините на нощна София се чувствах доволен – това ме караше да се чувствам добър човек. Дори дреболията да закарам Кети до партито или Тянко и момичетата до в къщи.

И никак не съжалявам за този шибан ден! Дори и утрешния да е същия по гадост! Пак ще направя това, което аз считам за правилно.

Паркирах пред блока. По Radio 1 продължиха с When I’m Back On My Feet Again на Michael Bolton. Удар в десятката – е, аз като погледна назад не мисля, че имам за какво да съжалявам.

Утре пътувам за Пловдив за трите празнични дни. Весела Коледа в аванс!