On The Road Again (3)
Събудих се почти час преди алармата на телефона ми, която бях настроил за 4:40. Натиснах бутон за да събудя дисплея му и на екрана светна 3:58.
Бях оставил вратата към балкона на хотелската ми стая отворена и навън се чуваше шума на морето, което бе на тридесетина крачки напред. Същия шум, с който се приспивах преди по-малко от четири часа. Заслушах се, с идеята евентуално за поспя още половин час, но при мен обикновено не се получава, когато ми предстои ставане по график и се събудя малко преди уреченото време. А и не се чувствах уморен или сънен, напротив.
След едно или две премятания в леглото, станах и излязох на балкона. Наоколо бе още нощ, но такава, която си отива. Някак различно е усещането за нощта, която идва и тази която си отива. Можеш да намериш верния mindset и за двете състояния.
Аз обичам нощта. И настъпващата и отиващата си. Но последната пасва по-добре на търсещия ми промяна дух. Настъпващата нощ те затваря в уюта и усещането за релакс, които очакваш да са повече или по-малко статични, понеже това съдава комфорта на някаква осъщественост. Ако такава има… Ако я няма – настъпващата нощ може да е удобно бягство от действителността. Но не те спасява от нея. Може да те вкара в сън, който да продължава с месеци и години, в които осъзнаваш, че това наоколо е нечий друг живот и не е твоята действителност.
Търсенето на промяна е осъзната неосъщественост. Трябва просто някой ден да се събудиш преди часовника, да счупиш ритъма и да изпратиш нощта…
Въпреки вятъра, прохладното време и ранния час, никак не ми беше студено. След около половин час небето стана отличимо по-светло от водата, което означаваше, че скоро ще започне да се развиделява. Влязох вътре за апарата си, за да премеря светлината и като излязох отново, усетих нечий поглед върху себе си. Обърнах се и през едно балконче встрани видях позната брадата физиономия да ми се хили насреща. Значи станахме двама за снимките на изгрева. Разбрахме се за след 10-15 минути долу.
Облякох две тениски под най-дебелата риза, която носех, защото навън духаше сериозно, а аз не си взех никаква връхна дреха на това пътешествие. На скалите, миналата вечер, импулсите на вятъра достигаха сила, която спокойно може да те побутне. И сега не изглеждаше много по-различно…
Взех малката си фоточанта с апарат, 28mm и 50mm обектив, поляризационни филтри и статив и излязох от хотелската си стая. Точно тръгнах да слизам надолу към рецепцията, когато чух и Стоян да излиза от неговата. От Генко до този момент ни звук, ни стон.
Запътихме се към малкото заливче с рибарските лодки. Макар да бе започнало да се развиделява, светлината беше още слаба и синкава, и въпреки че сензора на моето D700 нямаше тревоги да ми замери разумни параметри за снимане, още нямаше много какво да се снима. Решихме да се преместим към скалите отдясно.
Слоят ниски гъсти облаци малко забавиха момента, в който първите слънчеви лъчи ги пробиха, но все пак изгрева ни се усмихна. Доста по моему – тихо, интровертно, като за малко преди July…
Генко се появи точно навреме – той винаги закъснява дo 4 минути. Остана му като запазена марка от студентските години и продължава да го спазва. Телец 🙂
Върнахме се обратно до рибарското заливче, докато Слънцето се издигаше все по-нагоре. След това пак към скалите, понеже светлината се променяше доста бързо.
Накрая все пак реших, че съм се намръзнал достатъчно на вятъра и се върнах да попрегледам снимките в хотела, където още не се забелязваше никакъв живот, иначе с удоволствие бих си поръчал едно хубаво кафе. Ресторантчето на хотела беше огряно от страхотно слънце и в двора сякаш духаше по-малко отколкото на брега. Но беше още твърде рано за да се надявам някой от персонала да се е събудил.
А всъщност най-големият вятър за деня (а и не само), тепърва предстоеше да намерим по пътя си, след като два часа по-късно закусихме и тръгнахме на юг.
Коментари ()