On The Road Again (5)

Забравих да отменя алармата на телефона си, която ме буди в делнични дни в 7:30, и макар да беше последния ден от импровизирания long weekend, все пак беше понеделник. И за съжаление трябваше да тръгваме от Бургас.

Събрах багажа и реших да изчакам останалите в лобито на хотела, с чаша горчиво кафе и преглед на емисиите от Google Reader-а ми. Но Стоян се появи преди да успея да седна, а Генко малко след него, затова допихме кафетата си, натоварихме багажа в колата и се занесохме до слънчевата и пешеходна улица Богориди с идеята да потърсим закуска. Градът вече се беше посъбудил и макар да бе понеделник и хората да бяха значително по-малко от предишния ден, мястото вече бе пълно с настроение и уют. Особено ме изкушиха две кафенета (едното май дори бе ресторант), украсени с цветя и излъчващи почти средиземноморска лежерност.

Но, малко по-късно, след като хапнахме, трябваше наистина вече да тръгваме… А за мен остана да се надявам да успея да дойда поне още веднъж до Бургас това лято и за повече от 18 часа…

Новата дестинация, за която уведомихме GPS-а бяха Сините камъни над Сливен, но Стоян предложи отклонение по повод една кафява табела, с надпис Маркели, с която обикновено се маркират исторически забележителности или туристически обекти. Аз също я бях подминавал няколко пъти и я помнех – намира се близо до Карнобат – но нямах представа накъде точно води. Така, че като стигнахме до табелата последвахме посоката и. Всъщност не съвсем. Тя сочеше някакъв почти липсващ път през полето, но не допуснахме, че именно това е вярната посока и първо стигнахме до някакво селце, където ни подсказаха, че сме се объркали.

Върнахме се и тръгнахме по черния път, който след 500 метра ни заведе до едно изоставено (или поне приличащо на такова) поделение и веднага след това всякаква пътна настилка изчезна напълно. За щастие беше достатъчно сухо и равно, за да си позволим да продължим с нашето Renault още 4-5 километра през полето, докато стигнем разкопките на средновековната крепост Маркели.

Мястото е оградено. Пътят стига до ръждясала бариера с неприветлив надпис „Преминаването забранено!“, който не уточнява дали той се отнася само за автомобили или и за посетители. Но в крайна сметка взехме по един фотоапарат и решихме да прескочим бариерата.

Върху останките на разрушената крепост, всъщност времето е образувало хълм, който се намира още на около половин километър от оградата, пред която оставихме колата и към който се приближихме пеша под погледите на група хора, които бяха на хълма. Изглеждаше, че в момента тече археологическа работа и аз започнах да очаквам, че ще ни се скарат, че пренебрегнахме табелата. Изкачихме се до върха на хълма чрез пътека с вкопани стъпала и за моя изненада там притича и ни посрещна средно на ръст момиче със светли коси, която съвсем приветливо ни попита: „Искате да разгледате ли? Заповядайте!“ и вероятно почувствала колебанието ни, относно какво виждаме наоколо, започна да ни разказва за крепостта, за историята и, за това, което е разкрито до момента, за очакванията им, какво предстои да открият, а на моето питане дали можем да снимаме, отговори: „Разбира се! Няма проблем!“.

Малко по-късно, след нас на разкопките се появиха и двама чужденци – мъж и жена, които не разбрахме откъде са, но жената разбираше английски, а с мъжа говореха на полски или чешки. Така и не се научих да отличавам тези езици. Светлокосата археоложка се втурна и на тях да разказва на английски и помоли за съдействие в превода. С дружни усилия преразказахме заедно историята. А междувременно разбрахме, че разкопките там са започнали още в края на 80-те години на миналия век, след това дълго време са били изоставени и в момента се работи отново. Попитах момичето, ако се работи активно, какви са грубите им преценки, кога евентуално би била разкрита цялата крепост (или поне това, което е останало от нея)… А тя се усмихна и отговори: „Вероятно няколко поколения…“

Отговорът и ме стресна… Запитах се, дали аз бих се захванал с нещо, което по презумпция знам, че нямам никакъв шанс да побера в рамките на своя скромен живот. Аз, който през последните няколко години живях на пресекулки от тримесечие на тримесечие… планирах бизнеса си по тримесечия, мечтите си вмъквах някак между тримесечията, срещите с приятелите отлагах от тримесечие на тримесечие… от резултатите в едно тримесечие зависеше комфорта ми през следващото, съдбите на много хора около мен и дори самочувствието на известна част от тях… И сега виждах пред себе си едно крехко същество, с почти разранени ръце, което се опитва да извади наяве парченце история, засипана с десет века прах и… с ясното съзнание, че през времето на своя живот може да не стигнеш доникъде… но с всяко дребно нещо, което измъкнеш изпод праха и склерозата на времето, всъщност… побеждаваш самото време… и забравата… и империите… и крепостите… и злобата или враждата, заради които те сега не съществуват… и човешките недъзи и комплекси на техните (и днешните) лидери… и колко смешни са на този фон, каквито и да било тримесечия, години и петилетки…

Само за половиния час, в който бяхме там, това момиче се втурна да разказва историята на крепостта на две групички любопитни туристи, които вероятно по протокол би трябвало да изгони, дори на едните на език, който я затруднява. И двата пъти звучеше уверено, спокойно и с рутина, но и с онази емоция, пламък и хъс, с онзи блясък в очите, който запалва искри, зарежда с енергия, заразява и провокира…

Благодарихме и се сбогувахме! Вече бяхме стигнали бариерата, когато се сетих, че дори не я попитахме как се казва. И се запитах колко отдавна не бях срещал човек, с такъв хъс и енергия… и не можах да си спомня…

Пътят до Сливен беше скучен. А и се размислих за следващия ден, в който вече имах планирани срещи. И за следващото пътуване до Търново, само след още един ден, но вече по работа. Иначе трафикът бе в посоката обратна на нашата и без особени проблеми стигнахме до Сливен. Целта обаче бяха Сините камъни над града. GPS-ът ни заведе почти до тях. С малко питане и късмет ги намерихме почти безпроблемно.

Мястото е много красиво и одухотворено. А в края на юни със сигурност и много цветно.

Не знам дали камъните се наричат сини заради лишеите, които почти покриват скалите наоколо, но те в зависимост от светлината могат да бъдат и зеленикави, а под пряко и ярко слънце дори жълтеят.

Мястото наистина те отваря към себе си. Особено ако не бързаш за никъде и поостанеш да почувстваш безвремието и простора наоколо. На това място можеш да си общуваш с някой без думи. И точно, когато си помислих за това се сетих за един човек, който всъщност малко познавам, но ми залипсва точно там и някак почувствах, че много би харесал това място…

Престанах да снимам, защото беше точно по обяд и слънцето грееше плоско и остро отгоре, обричайки кадрите ми на безлични туристически клишета. И си обещах да се върна отново и тук…

Явно трябва да повторя почти целия маршрут, след като почти навсякъде се зарекох да се върна отново…

Дори по-късно, отново в колата по пътя към Пловдив, се замислих за това почти непрекъснато усещане за нещо недовършено в това пътуване. И сега, три седмици по-късно, когато го преразказвам то още не е отминало…

От една страна исках да остана насаме с мислите си, но не ми се получи. Вероятно, защото нямах какво толкова да премислям или… ако трябва да бъда болезнено откровен със себе си, вероятно нямаше какво толкова да правя насаме с тях…

Припомних си, обаче, две важни неща – усещането за случайност и желанието за търсене и откриване…

Принципно не вярвам в случайности или предопределености, но има нещо, затова и го наричам усещане, което се случва някак случайно или без връзка с нищо друго около теб. Това вероятно го отличава за да ти направи впечатление. Иначе няма да можеш да го извадиш от контекста на всичко останало. То си е част от теб, част от нещата около теб, в релация е с хората, които познаваш, или пътят на живота ти те е сблъскал с тях. То обаче успява да те накара да тръгнеш на път, да отидеш там, където не си бил от малък, след това там където не си бил никога, но искаш да отидеш отново, или там където винаги си се чувствал на мястото си, без да знаеш защо.

То понякога е обещание, което си дал на приятел. Друг път е с име на момиче, което случайно си срещнал преди време по пътя си. Или дори вятъра, който от скалите на Тюленово те отвежда, през една табела, сочеща липсващия път, до затрупана от хилядолетие стара крепост и бездънния простор около Сините камъни…

Това е онова усещане за случайност, което някак неслучайно, ти напомня за предопределеност, за онова ретроспективно усещане за déjà vu, само секунди след като отминеш зад ъгъла, за онзи пръст на съдбата, който е подредил така парченцата на пъзъла, че да се случат именно по този начин… или по някой друг, понеже няма как да знаеш със сигурност, но няма и значение, защото целта е друга.

А тя е второто важно нещо… желанието да търсиш и намираш… лишеите, които сменят цвета си под слънцето; блясъкът в очите на другите, който да запали въгленчетата, тлеещи в теб; изгревът, който си обещаваш от години да посрещнеш край морето; или стихче, което някой сякаш е надраскал точно за теб на пъпа на Бургас.

Защото желанието да търсиш ще те заведе някой ден до това, което трябва да намериш – независимо дали е случайно или предопределено. Независимо дали е илюзорно или реално. Дали е човек, който познаваш отдавна или такъв, който не си положил усилия да опознаеш достатъчно преди. Дали е някой, който си почувствал близък веднага или някой, с който времето е пожелало да те размине, за да те срещне отново по-късно. Независимо дали ще го видиш или ще го почувстваш. Защото, когато намериш, просто знаеш, че си намерил.

А до там може да те заведе единствено твоят път, по който сам си избрал да вървиш… и желанието да не спираш да търсиш.