Събудих се от яркото слънце през предното стъкло на колата. Ако я бях спрял няколко метра по-напред – в средата на своеобразното полуостровче в реката, на което е построена художествената галерия в Търново, щях да видя надвесеният град над нас, кацнал по склоновете на планината в тази разкошна неделна утрин. Има само две гледки на този свят, свързани с някое място или някаква архитектура, които да са ми спирали дъха – едната е гледката към лятната резиденция зад двореца Schönbrunn във Виена, а другата Търново, гледан от подножието на реката. Къщите наредени като безкрайна мозайка… трябва човек да е там за да го почувства.

Измъкнахме се от колата за да се полюбуваме на гледката като на мостчето се разминахме с група японски туристи, гледащи ни твърде любопитно. Опциите за последното са няколко – били сме твърде рошави, сънени или това, че не си бяхме измили очите поради липса къде, е било особено очевидно. Поне никой не ни снима като местна забележителност.

Полюбувахме се на гледката и величието на Търново и на чешмичката пред галерията си измихме лицата да не плашим повече хората. Видяхме една пътека, която водеше към неизвестен брой стълби към един хълм. Не беше планирано, но се получи като сутрешна гимнастика – стълбите се оказаха много, а хълмчето достатъчно високо, че да получим поглед отгоре към града, който остана в ниското на отсрещния склон. Към края определено бях оплезил език, което ми припомни, че още се ослушвам с някои по-раздвижващи мероприятия като планирания за това лято тенис с колегите.

Стълбите определено ни подействаха разсънващо, въпреки че слизайки надолу се умълчахме – всеки в своите си мисли. Нашата дзен-обиколка на България привършваше, но със сигурност и двамата бяхме мислили за приблизителната рамка, на плановете и надеждите си, за очертанията на очакванията си, които след като се върнем отново в другата рамка – на ежедневието – вероятно ще опитаме – всеки някак по своему – да напълним със значение.

Занесохме се с колата до паркинга пред Mustang, където закусихме повече от чудесно и едва ли скоро щяхме да помислим за обяд. Като се наситихме на хапването, на разсеяността на сервитьорката и на слънцето, което галеше всичко наоколо, решихме да надзърнем към града от Арбанаси и отново потеглихме в посока Царевец, но този път заобикаляйки крепостта. Впечатляващо е да виждаш крепостните стени, обвиващи няколко съседни хълма, представяйки си що за огромна крепост е било някога. Помислих си как зад тези стени е кипял живот, хората са се раждали и умирали точно както и сега, имали са планове и мечти, приятели и врагове. Търсели са… И дали всъщност точно търсенето не е най-човешкото стремление у нас. Любовта не е чисто човешко чувство – животните също се влюбват и обичат – понякога по-силно от нас хората. Нито страхът, нито удоволствията не са непознати и за другите същества чувства. Но търсенето… това, което те кара да се променяш, да вярваш, да чакаш. Или да се луташ между крайпътните знаци в живота си. Или да се чувстваш незавършено, да се развиваш, да се надскачаш, да се вглеждаш в другите… Дали търсенето не е това, което ни е направило хора?…

Арбанаси е нещо като Несебър без плажната ивица – хотели, заведения и курортни забавления, обвити в пелена от отломки история. Качихме се най-отгоре на хълма и позяпахме Търново, след което се върнахме в града и поехме към София.

По пътя мълчахме и говорехме почти поравно. Времето беше прекрасно, а около нас почти никакви други автомобили – изключително приятно за пътуване и раздумка. С малката разлика, че от трите дни сред природата на цяла България, аз като един полусинтетичен организъм усещах леки прояви на алергията си като гъделичкане в гърлото. Природата си отмъщаваше за отдалечаването от нея. За щастие тази година се разминавам само със стохастични прояви на кихане и съвсем в границите на обичайното. Всякакви лекарствени средства за сенна хрема провокират сънливост и ги избягвам, още повече като не е наложително.

Пътуването беше към края си – по-малко от два часа е пътят през Стара Планина и след това по магистралата към Ботевград. Дали намерихме нещо загубено от себе си докато събирахме мидички от плажа на Бургас или просто залитнахме към миналото, за да го видим под друг ъгъл? Никога няма да бъда съвсем сигурен. Дали това залитане е буреносно, способно да изтръгва значимости или пък е просто повей на инерция, плискаща със случайността си каквото е попаднало насреща и?

Нима не е нормално всеки да се усеща понякога неориентирано изгубен като онази отскубната шамандура на варненския плаж, която вълните не оставяха на мира? Нима не е толкова естествено след това да те завладее пустош, която ти е нужна именно като доставчик на спокойствие, в което тихичко да се съвземеш от бурята. Да се огледаш в далечината за да видиш някой знак или символ, който има значение, който е поличба или само обикновен досег до нещо истинско.

Когато postprocess-вах последната снимка преди да я кача тук – тази с чадъра – бях хванал един плъзгач с мишката си, регулирайки едно ниво на детайлност на изображението и докато търсех верния за себе си баланс, забелязах че в единият край на плъзгача снимката е мрачна и внушава спокойствие, но и самотност – тъга, но и топлина от залеза. Всъщност, който е внимавал в текста няма да намери описан изгрев на плажа, затова близо до ума е, че това е залез и като такъв горните внушения са съвсем уместни. Ако обаче прекаля с плъзгача в другия край на диапазона снимката става светла, грееща, весела, сякаш е изгрев, с който се раждат радостта, надеждата и светлината. Съвсем същата снимка, а толкова различно внушение. Само заради положението на един-единствен плъзгач…

Е, тогава нима едно и също нещо, една и съща случка, не може да възприемаме като нещо еднакво вероятно и в единия, и в другия край на спектъра. Нима тъгата да не можем да превърнем във веселост или сълзите в смях? Ако само намерим верния плъзгач… А той е толкова очевиден понякога и толкова лесен за въздействие. Упражнявайки се в търсене, плъзгачите, способни да променят света са нещо толкова очевидно, превръщайки лекотата на това да търсиш, в лекота на това да намираш… Нови приятели, нови усещания, нови надежди, нови различни ъгли, от които светът е различен. Не непременно по-хубав или уютен, но със сигурност по-обозрим и по-свой. Повече поддаващ се на влияния, неволно отказал се от ролята на господстващ хаос и оставил се на твоята воля да го пресътвориш с личната си божественост.

Пътуванията към себе си имат полза именно, когато завършват с очаквания за следващи, защото властта наистина опиянява, а властта над себе си е нещо наистина омагьосващо. Да намериш част от теб съвсем не е оправдание да спреш да търсиш, защото вглеждането във всяко нещо, което намираш е всъщност ново търсене. На нови истини, нови усмивки… И така, докато не се усетиш толкова пълен с енергия, която извира от теб, свети изотвътре и те кара да тичаш, да се радваш на света, сътворен за теб и от теб, заедно с радостта от допира, прегръдката на светлината, импулсите на живота и незначимостта на времето.

На такова усещане не можеш и няма как да сложиш или напишеш край, защото той няма значение. То е чиста проба дзен и има смисъл единствено заради самото усещане и със стремежа си да те доведе до друго такова. Техният край няма смисъл, нито пък времето, има значение единствено самото им преживяване. И именно това прави тези усещания безкрайни…

Като търсенето…

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

2 коментара

  1. Йовко, стълбите на хълма, който сте изкачвали се казва „Света гора“. В другият му край е Алма матер, Великотърновският универститет, където явно не си попаднал. От където се разкрива най-вълшебната гледка към този невероятен град, за който понякога си мисля, че жителите му не го заслужават. Естествено, че не е съвсем така. Израстнала съм в подножието на Царевец и съм го покорявала от към най-стръмната му страна, /мястото, между третата порта и Балдуиновата кула/ която вече е недостъпна за туристи. Била съм пленник в Балдуиновата кула, два пъти, когато можеше да се скача в подземието, но дървените стълби бяха наполовина здрави и никой не мислеше, че сме деца и боят не достига, за да се хванеш в дървото и да се измъкнеш на вън. Бях Балдуин, с факла,напоена с газ, дадена ми от другарите, който не чакаше смъртта, а татко да се върне от работа, за да ме извади от тъмницата :)
    Бях Евтимий, който предпочете да скочи от първата порта, надолу в бездната, която си бяха чисти павета и да си разбие брадата о тях, /за ужас на родителите ми, които помислиха, че това е последният скок в живота ми и с още по-голям ужас да проумеят, че това е само поредният, и никога последният/, но да не се даде жив на османлиите. Това е пътя, по който си минал за Арабанаси, но вече е асфалтиран /и си мислил за хората, които са били вътре в крепостта, раждали се и умирали… Сега, ако трябва да скоча от същото място може да се случи само, ако някой ме бутне неочаквано и насила :) Била съм Калоян и съм търсела пръстена си, докато съм чела „И нека роденият после …“, в църквата „Св.40 мъченици“, която е в края на същият път, току преди моста на Асенова махала, минал си от там и трябва да си я видял… А малко след моста в дясно е църквата „Свети Димитър“, построена в чест на въстанието на Асен и Петър, току в подножието на Арбанашкият баир. А в дясно е „Гарга баир“, където по козя пътека навремето беше възможно само момиче, в детска възраст да се изкатери, да рисува с часове със скица и боички необезпокоявано от никого или просто да мечтае. Тогава просто нямаше такава дума „педофили“. Най-уханният люляк съм брала на хълма „Трапезица“, където все още съществуваха останките на църкви, при това толкова запазени, че имаше и стъклописи и стенописи, които безхаберието на управници и жители позволи времето и вандалите да похитят. Бях Търновската царица, живяла по невероятната улица „Гурко“ и брала череши в лозето на „Габровски“. Била съм момата, която е скочила от скалата на Царевец в Янтра, за да опази честта и вярата си от турците.
    Същата мома, която скачайки е погубила себе си, за да опази други неща, които тогава не съм разбирала и съм се подчинявала на инстиктите си, но се научих да плувам в Янтра, именно заради нея, за да е жива, да не умира никога, защото не приемах този трагичен край… исках да ги победя турците и ги побеждавах…
    Боже, каква ли аз не бях в този невероятен град!
    Как да пропусна ятачеството и усилията, които полагах всеки ден, когато мама ме пратеше на сладкарница „Роза“ срещу конака, където се е случило и Първото Велико народно събрание на Свободна България, а само на крачки от него е килията, където е бил Левски и аз му носех хляб и мляко!? Как съм клечала там, до прозореза на килията му с часове, чувах стоновете му… и когато минеше възрастен стенанията спираха и аз се възползвах от този момент, за да му пусна хляб и мляко.
    И никога не разбрах как никой български управник, който се е киприл пред Конака, пред къщата на Фердинанд, покрай която също си минал на крачки след Катедралата и преди Царевец и… никой, никога не се спря пред прозореца на килията на Левски… не поклеча там като мен и кой знае още колко мълчаливци… Всички сме били деца и всеки в даден момент нещо е преживявал по своему, макар че тогава играехме на орляци… Нямаше телевизия, нямаше компютри, даже още нямаше автомобили, но имаше… въображение.
    Йовко, другият път, когато дойдеш в Търново, непременно ми се обади. Тази град не можеш да го усетиш с автомобил, нито на такадък, нито за един ден или нощ… И той като всичко друго иска време… и още нещо… Ех,Търновград. Невероятен град.

    Отговор

  2. Мартин Микуш 30 ноември 2007 в 5:00

    Към Ружа (и не само) – какво още знаеш за местността гарга баир – скоро бях там – страхотно място е! дано успеем да опазим такива места!

    Отговор

Ако искате да споделите нещо