Ето ме още веднъж на игрището
на разбитите сърца.
Още едно преживяване, което ще впиша
в личния си дневник.
Още едно емоционално самоубийство
от свръхдоза чувства и гордост.
Много късно да кажа „Обичам те“.
Много е късно да започна отново пиесата.
Напускам останките на вчерашното си
детско игрище.
Губя се на люлките, на въртележките.
Твърде много, твърде скоро, тъй далече…
Твърде късно да играя,
играта свърши…
– Дерек Уилям Дик (Фиш) – 1983

„Yet another emotional suicide
overdosed on sentiment and pride…“
– Fish

Те са двама.
Голи.
Заедно. И разделени.
Восъчни.
Горещи, страстни.
И студени.
Само двадесет градуса.
Толкова е в стаята ми.
А те са восъчни – от свещ
и статуетката стои на масата ми.

От тогава чакам своята сутрин.
Чакам,
чакайки, търсейки.
Дано да съмне.
Защото лесно е да плачеш в тъмното
безвременно,
безтленно,
безполезно.
Събличайки илюзии
чрез безразсъдството
на емоционалните си бездни,
запълнени със срам
и гордост
от умора
в търсене на оправдание
за нещо друго – сладост, радост –
вместо сивото банално състрадание…

С което ще свикнеш,
което ни липсва
безумно,
което стене и вие,
което сме ние,
запълнени със слава,
изпразнени от разум,
натъпкани със плява
и плешивост също –
емоционална и душевна…
Защото бездна не с това се пълни.
Защото бездна се запълва с бездна
от грях и страст,
с любовни кълни,
с роса от пот
и нощ бездънна.
Защото рубикон на времето
е всеки миг,
току що отпътувал
в миналото,
защото жребият е хвърлен вчера.

В галерията е тихо
спомените ми са композирани
със непохватност
и пулсират глухо.
Аз съм и творец на тези рани,
и само съпричастен,
непретенциозен
наблюдател.
С главоболие.
И други разни болки…

Рисувам сенки
под клепачите си,
защото непохватни са ръцете.
Съдба
и закъсняла критика,
защото безкритично бе сърцето.
Когато трябваше,
но пък не можеше
или не искаше…

Затова сега рисувам сенки
и диря ги
от тъмната страна на светлината.
Смутен от тяхната фамозност,
с длето скулптури разни
вая –
звучи претенциозно –
за сметка на това са грозни.
И не от моята непохватност.
Такива са си.
Просто.

Голяма е моята галерия,
защото са много картините.
Висок е и наемът –
плащам със влага за тази феерия.
С болка
и с влага по миглите.

Рисувам и денем и нощем,
макар че нищичко не си харесвам,
но само, когато
не съм актьор
в пиесата „Как си – добре съм“.
Само, когато съм най-некадърен,
защото
неумело играя себе си.

Защо боли, когато плача?
Защото все, когато трябваше
някой не можеше
или не искаше…

Или не биваше…

Загубих се.
Не си спомням лицето си.
Ш-ш-т! Тихо! По дяволите!
Рисувам шедьовър –
натюрморт –
сърцето си.

Мога да променя слепотата си
ако успея да намеря смисъл
да прогледна заради тебе,
човек, греховен без умисъл,
симпатична душа без потреби…
от време за илюзии.
Защото илюзиите
не съществуват
ако са несъществени
от само себе си.

Мога да променя слепотата си,
телефонното си тефтерче,
мислите си,
до една обременени.
Сега бих могъл да кажа, че те обичам.
В минало време.

Небивалото е бъдеще минало.
Уви! Съдба – хиперреалност!
Мога да заменя слепотата си.
С беземоционалност.

И полека-лека се пръквам себичен,
уродлив,
глупав,
претенциозен,
циничен.
И такъв се обичам,
и се пазя такъв
като телефонен номер на секси момиче.
И съм виновен,
че вино разливам по белите листи
и девственост диря сред морската пяна,
оглозгала мъдрото време до кости.
А то от мъдрост бе чак целомъдрено.
А аз съм виновен…

Надбягвам се с себе си,
дано се настигна навреме,
преди да е късно
рекордът Сизифовски
с отчаяние да ме превземе.

Времето е пътят на надеждата;
към гибелта и?!

Всъщност не искам да бъда циничен,
но все пак съм виновен за това
и че дишам,
и че те обичам.
Че вино разливам,
че духам просташки на бирата пяната,
че никога не се напивам,
че искам да пея под душа във банята…
Не!
Искам да викам!
Да плюя!
Да вия!
От сладострастието на твоята болка
сили да взема…
и да те убия.
Да свикна с вината си,
с кръвта
и с виното,
което подобно на времето
ще отмие със сигурност
името,
което твърдях, че обичам.
И несигурно чаках взаимност…

Затова съм виновен
пред теб
и пред себе си.
Заради вярата в илюзии
и заради мене си.

И лицето ти ще изтече
с разлятото по масата,
все някога билетите свършват
и затварят касата.
И мълчаливо излизаме
след последната прожекция,
нуждаем се един от друг,
а спомените ни пък от протекция
от времето,
от виното,
и от вината.
От нас самите
и от играта на съдбата.

Но думите и гордостта са силни
за да надвият съпротивлението –
на въздуха – ръцете ни,
замръзнали във киното
от себепротивостоене.
На онзи глупав, неразумен мускул,
наливащ кръв и мъка в вените.

Боря се с времето –
губещото,
а любовта в минало време
оставя само спомени
на бъдещето.
Преследващи се сенки
са дните и нощите.
В съня си не искам да любя.
Дори лицата до мен да са същите,
предпочитам на яве да губя.

Мъж съм!
Държа се за мечтите си.

И чакам другата прожекция
с цената на пулсиращото главоболие
в тахекардичен ритъм да надбягам времето.
С инжекция любовен серум,
със секс
и своеволия…
Със еволюция
на вчера.

Когато…
срещнахме се
без да се познаем,
заради уморените ни сетива,
разменяхме си обещания
под наем,
за да ги забравим след това.
И бяхме истински,
звучахме убедително,
преди да се прикрием зад света.
Пейзажът даже стана недействителен,
когато го маскирахме с слова.

И ето трябва да оставя миналото
между страниците.
Но го обичам
заради болката
или пък границата
с настоящето.
Изпълнено с онзи разрив.
С теб.
Непредубедено преднамерен.
Във вечността.
Мечтах за теб
и ти остана си мечта.
Мечтах за морски бриз
по голото ти тяло,
а сълзи летят
и пръскат се
с безмълвен взрив
по разраненото ми одеало,
с което се крия
от другите.

И най-вече от теб.

Всичко, което го мисля
го чувствам.
Сега
и вчера,
и утре…

Трябва да се срамуваш от мен.
пиша стихове,
плача,
чувствам
и съм откровен.
Но теб не те боли.
Виждаме сълзите си невидими, но…
Достатъчно е, че вали.

Прическите си ще сменим,
сълзите си,
по нещо все ще си приличаме,
но щом не можем болка да си причиним,
не можем истински да се обичаме.

Всичко това некрасиво го мисля.
Чакам своята сутрин
и чувствам,
и сега,
и вчера,
и утре.

Не вярвам.
Чакам.
Тъй глупави са разните религии
идва ми да се изсмея.
Не искам да ме учат да умирам,
защото искам да живея.

Какво „какво“?
Тишината е – вие като кучка.
И краят не е начало.
Край е.
И точка.

Вероятно Бог е най-самотен.
Дума няма с кой да си обели.
И аз съм Бог, навярно смотан…
А календарът е източен до безвремие.

Чакам своята сутрин…
В която
тишината вече ще капе
без сили…

Но сега се надигна,
ослепи ме,
захвърли,
рани,
победи ме…
Слаб съм.
Държа се за мечтите си,
защото ти си още без име.
Защото ти не си,
защото си недосънувана,
недосъблечена,
недобленувана…

Надеждата, казват, била лоша вечеря.
Ти все още си утре,
а жребият е хвърлен.
Вчера.

Дали това ни прави по-невинни
и прегръдките ни апатично-неуютни?
Писна ми.
Сърцата ни да са разумни,
а чувствата ни странни,
спрели,
скучни.

Красиви са обикновените неща.
И като всяка красота
недостижими…
Дори да са от восък.
Статуйки без име.
От мрамор,
спомени
или пък пясък.

А любовта все става quemadero* ,
защото любовта е ерес,
възбудена,
но не съвсем задоволена
от светския, но импотентен Ерос.

И днес тъй статуйни са ласките
и жестовете ни –
все по-студени.
Ти търсиш истини
сред фреските
на спомените си.
Аз може би не търся теб, а мене.

И чакам своята сутрин,
в която
с теб ще се сблъскам
в някоя пресечка.
Не, че краят ще бъде начало,
пак край ще е.
Но различен.
И точка.

12 Март 1997
0:53h, Пловдив

* квемадеро (лат.) – място за изгаряне на еретици

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

2 коментара

  1. И аз виновно гледам в пода,
    и нервно чупя пръсти,
    незнам дали вина е
    или вечно гузна съвест
    затова, че все те обвинявам,
    че недоволствам, мрънкам все
    и сякаш не ми стига
    една любов тъй безусловна,
    прегръдката ти, силата
    и недостатъците, а дори
    и тях обичам.
    Обичам…
    Пак бяга смисълът на тази дума,
    пак търся друга, а такава няма,
    пак искам повече за теб,
    за нас, за чувствата ни.
    Защо пък с тебе да сме различни?
    Не знам.
    Залутах се в лабиринт от мисли.
    А чувствата са просто чувства,
    там разумът ни е безсилен,
    а аз ги тиках в папки, в чекмеджета,
    подреждах ги и ги класирах,
    а после в миг ми биваха отнети,
    и губех се в безпаметство, загивах…

    Отговор

  2. това е върхът! Харесвам Фиш и този стих ми дойде добре!
    Отдавна не бах чувствала, че има и други като мен!Благодаря ВИ !

    Отговор

Ако искате да споделите нещо