„Защо не пишеш?“ Защото предпочитам да съм. С теб!

„аз нямам задник, имам дупе“, каза тя „окей, дай каквото имаш“, казах „ужасен си“, каза тя „само понякога“, отвърнах само в петък

Един ден ти казах, че те обичам. За да те загубя. Сърцето ми е осеяно с паметници.

казаха ми, приятелски и добронамерено че съм бил в женски период не разбрах само трябва ли да чакам нещо да ми дойде

докато теб те няма(ше) съседите се чукаха a след това се караха и после пак се чукаха и пак се караха а теб те няма(ше) мен също

не е бреме да те нося на ръце да се давя в очите ти да изгарям до теб да остаряваме заедно бреме е да го сънувам само

безсънието ражда стихове или призраци но ако ти започнеш да ставаш половин час по-рано, а той да си ляга половин час по-късно ще имате цял час повече заедно

казват, че се разболяваш, когато търсиш внимание професионалните самотници не се разболяват, и не настиват, защото няма кой да разтрие гърба им две години не бях боледувал

преди време обичам те, казах без думи аз не, каза тя с много думи следващия път аз още повече ще мълча, тя още повече ще говори но ще си кажем по-малко

Веднъж, когато повече вярвах в Господ, гледах задника на едно момиче. И си казах: „Господи, искам я! Да бъде моя!“ И беше моя. Не бе за мен. И аз за нея. После пак го казвах. Гледах в очите им. Бяхме един за друг. Много повече. Но… нищо… От тогава не

„оближи ме цялата“, каза, докато разтваряше бедрата си пред мен, а медът се разтичаше бавно по гърдите и коремчето, надолу към извора на живота и аз се гмурнах… „не викай линейка“, казах, когато свършихме алергичен съм към мед и без това удавниците умират от задушаване

Обичам, когато батерията на телефона ми свършва. По пътя до зарядното съм истински със себе си.

Не готвя, когато трябва да го правя за себе си само. Днес готвих. За първи път от година насам. За себе си. Обичам да готвя. Не обичам да мия чиниите… После.

На И. Вечер бе, а бе толкова светло. Очите ти грееха, дъхът ти горя, слушах твоята задъхана песен и с устни попивах твоята душа. Целувах безспирно меката кожа. „Колко си сладка!“ повтарях наум, прегръщах те лудо и в нашето ложе любовта не ни дари със сън. Ръцете ти – нежно обвили

На П. Радвах се, когато те видях. Плаках сам, когато ти се радвах. Страдах те като осамотях, но смеех се, когато страдах. Обичах те, когато оцелях. Сънувах те, когато те обичах. Врекох се, когато оживях и мразех те, когато ти се вричах. 8 септември 1993 Пловдив

Когато чашите се чукат в празничната нощ, потънал във разкош от спомени и чувства, Сляп от мъка – скрит във плащ от смях, щастлив съм външно, а умирам вътре. 28 декември 1992 Пловдив