Пантеон

Годината е 1987. Аз още не съм бил в гимназията, но главните герои на филма вече са. Повечето от тях са деца на неслучайни хора от силните на деня в Бургас, където се развива действието. А скандалът е, че именно тези „неслучайни“ деца извършват 3-4 пъти гаменски погром върху не какво да е – а пантеонът на антифашистите в морската градина на града. Иначе казано децата на партията срещу светинята на партията, но без политически подтекст. Най-обикновена хулиганщина.

Малина Петрова започва да прави филм, но я спират. Партията. Също така е спряно и следствието, а наказанията са изненадващо меки за „децата“ на партийните величия на града.

Малина обаче не се отказва, събира заснетия материал и го пуска на свои колеги – изявени кинематографисти като Анжел Вагенщайн, Тодор Андрейков, Георги Дюлгеров, Христо Ковачев и Божидар Манов като снима тяхната дискусия и коментари.

Всъщност именно втората част вбесява много повече Партията…

Защо да изгледате този 40-минутен филм днес ли? Обърнете внимание на клишетата в разговорите, сравнете ги с днешните. Онези ще ви звучат далечно и различно, но не са много различни от днешните. Продължаваме да говорим (и за съжаление) да мислим с клишета. Задайте си въпроса, въпреки фалша на онова общество, той сега по-малък ли е? Дали всъщност след толкова години преход не позволихме нещата да се върнат дори по-назад? Механизмът с потулването на „нашите“ и до ден-днешен съсипва държавата и обществото ни.

И защото именно нежеланието да помним и познаваме миналото (и злодеите му) продължават да ни държат в омагьосания кръг на пантеоните на забравата…

P.S. А ето и още един кратък филм, за сходен случай, година по-рано… Заглавието е „Виновни няма“.

Сърцето умира последно

Днес ще напиша няколко реда за един доста стар филм. Отново от онези филми, които много хора няма да искат да гледате. Филм, който е разгневил мнозина с появата си (1991 година). Филм, в който е много вероятно да видите документи, за които днес някой ще твърди, че пожарът в партийния дом е унищожил, макар това да не е вярно. Вероятно е, обаче, да са били „почистени“ в последствие. Възможно е документите, до които режисьорът Малина Петрова успява да получи достъп, преди пожара, да съществуват вече само в този филм. (Писал съм няколко пъти за друг нейн проект – Приключено по давност.)

Филмът разказва историята на делото срещу Трайчо Костов (по-младите си струва да проследят препратката към Wikipedia), който е част от политическия елит на България през 40-те години или с други думи казано – в най-първите години на установяването на комунистическия режим. Определено спорна личност, на чиято сметка се пише най-малкото ангажираността с разгрома на опозицията и закона за Народния съд. Иронията е, че съдбата се обръща срещу него и след скалъпен процес бива обесен на 16 декември 1949, като една от теориите гласи, че това е подарък от БКП за рожденния ден на Сталин (18 декември).

Напълно наясно съм, че филмът не е особено лесно да бъде разбран и осмислен от днешните млади хора под 30 години. А дори и за по-възрастни от тях. Много от фактите, цитирани в него, предполагат детайлно познаване на онова време, за да бъдат оценени в дълбочина. Но ви провокирам да го гледате… Не заради Трайчо Костов.

Ако гледате филма, ще видите много ясно срещу какво продължаваме да се борим и днес. Ще видите как действа Държавна сигурност – и тогава, и днес… Същите са… в детайлите, в създаването на паралелна действителност, в манипулирането на фактите, контролът над хората. Ще видите как около всеки оперативно-интересен е имало гнездо от агенти – включително сред най-близките му приятели. Ще осъзнаете парадокса, как толкова скоро след 44-та и войната, първото което „другарите“ са сътворили и смазали до блясък, не е държавата – а репресивния апарат на Държавна сигурност.

Ще чуете реплики, които обясняват много и до днес… като например, че… „няма по-важно нещо за хората в следствието от преданността към партията“… Следствието – забележете. И най-страшното, че почти никой от героите на лентата не търси истината…

Филмът е задължителен, за осъзнаване на това, къде се върнахме през това лято. И накъде ни водят. #оставка

 
P.S. Благодаря на Малина Петрова и авторския екип на филма, че са решили да го споделят свободно в Интернет! А аз призовавам и другите блогъри да популяризират филма – оръжието ни срещу репресивните апарати е свободната воля и глас! И информираните съзнания!

P.P.S. Линк за сваляне на филма за лична употреба – с благодарност към Васил Колев.

Роби на тайните

Едно писмо преди няколко дни ме върна към мой текст от преди повече от година.

Уважаеми г-н Ламбрев,
Благодаря Ви от сърце за добрите думи и помощта, която ми оказахте в разпространението на филма ми „Приключено по давност“!
Моля Ви да предадете поздравите ми на всички, които са свързани с Вас и имат принос в делото, но е възможно да пропусна.
Желая Ви и здрава спорна година !

Малина Петрова

По ирония на съдбата точно тези няколко последни седмици живеем във време, в което е още по-показателно, че милиционерщината винаги ще бъде същата, а ние продължаваме да сме роби на тайните. И толкова тихо съжителстваме с тях, сякаш нищо не е в състояние да ни извади от нирваната на безразличието. Понеже също толкова тихо и без съпротива свикнахме с посредствеността, с чалгата и беззъбата журналистика.

И днес пак бих подсказал да гледате „Приключено по давност“, ако сте го пропуснали. И дано осъзнаят повече хора, че за да изгасим този адски пожар, в който се мъчим десетилетия не ни е нужен пожарникар. А просто да свикнем да търсим и ценим истината…

P.S. Филмът се разпространява online с позволението на създателите му – част 1, част 2 и част 3.

Приключено по давност

Много ми беше странно вчера да науча, че туристическият бранш скочил с декларация срещу направо беззъбия филм на Генка Шикерова „Бетонни градини“. Снощи гледах, слушах и се чесах по главата – това ли е днешната дефиниция на понятието разследваща журналистика? Или документалистика… Не, че очаквам много от bTV, но все пак… Факти, които всички знаем, поне тези, които са виждали Слънчев бряг и преди голямото бетониране. Плиткото им съпоставяне без дори опит за някакъв анализ. Почти никакъв опит за контратези. Нищо повече от плъзгане над повърхността. Добре, че се зашумя за декларацията против филма, че иначе можеше и да го пропусна, което нямаше да е голяма загуба.

За сметка на това кратък материал във вчерашния Капитал ми припомни, че още не съм гледал филма на Малина Петрова за запалването на Партийния дом. Някой ми беше споменал за него или пък ми беше говорил – не помня точно. Но така и не ми се случи да го гледам до днес. Заглавието на филма е „Приключено по давност“ и за съжаление никоя телевизия у нас няма желание да го излъчи. За него си мълчат и голяма част от „медиите“. Организирани са едва няколко кинопрожекции… Но пък можете да намерите филма в Интернет – знаете къде… И не мисля, че дори авторите му биха имали против да ви насоча натам…

Защото макар и кошмарно дълъг (около 3 часа) филмът е много по-дълбок, отколкото може да се очаква. Историята за пожара всъщност е отдавна ясна – поне за тези, които бяхме свидетели на онова време и това, което последва. Във филма обаче – стига да се загледате в някои погледи, в изпуснатите реплики, в гримасите… ще откриете нещо много по-важно – а именно защо не се случват нещата в държавата ни… ще осъзнаете за пореден път колко театър и кукловоди има около нас непрекъснато… и до днес… Ще видите наивността на куклите, на случайните хора… и защо е важно водачи на каквото и да е – да не бъдат хора, които не са си на мястото.

За по-младите си мисля само, че са нужни две важни уточнения – тогава една партия искаше да загърби историята, всички да забравим за миналото (каквото и да е то) и да продължим щастливи напред. Опозицията пък искаше да прочетем историята преди да затворим страницата.

Другото уточнение е защо точно тази сграда – защо точно партийните архиви – другите не са ли по-важни… Ами всъщност другите нямат такова значение. Предишните парламенти не бяха интересни – те заседаваха от дъжд на вятър и гласуваха по команда и единодушно наставленията, идващи именно от тази сграда. Същото беше и с правителството, което дори имаше друго смешно име. Държавата дотогава бе именно онази партия. Е, страницата беше затворена преди да бъде прочетена – с един пожар… Така, както искаше партията… И до днес сме роби на тайните… защото беше опожарена не някаква гротескна сграда, а истината за миналото… и за бъдещето…

Да – и вашето… Затова гледайте филма, по дяволите… И мислете повече с главите си!

Филмът се разпространява online с позволението на създателите му – част 1, част 2 и част 3.

Great Expectations

Vulnerant omnes, ultima necat

Когато отидох да гледам „И твойта майка също“ в края на миналата година, тръгнах с мисълта, че все още във виртуалния ми ToWatch списък същия режисьор Алфонсо Куарон виси с „Големите надежди“, който срам не срам подминах преди 4-5 години, когато все още бях почти вманиачен киноман.

Подминах го заради Дикенс – първо защото някак не си падам по холивудски преразкази (филмът е по новела на Чарлз Дикенс само, че изчанчена за наши дни) и второ – защото принципно някак Дикенс ми е адски чужд. Все си казвах, че някой ден ще го взема на видео, но този ден така и не дойде – нито комбинацията от Итън Хоук и Робърт ДеНиро, нито хладният, влудяващ сексапил на Гуинет Полтроу успяха да ме накарат да посегна към него във видеотеките.

В неделната вечер на Цветница обаче, след като се върнах от Хисар се почувствах адски зле – някак си успях да настина там – и се запокитих пред телевизора с две одеала и чаша чай. Щракайки с дистанционното, изведнъж неволно се озовах именно пред въпросния филм и останах пред канала на БНТ за да го изгледам…
Продължение