Нови документални филми

Напоследък се появиха няколко нови документални заглавия, които са задължителни за всички, които се интересуват от най-близката ни история. И от фактите, а не само от преразказите за тях. Всъщност, както написах снощи в twitter – трябва да се гледат много филми по една тема за да може всеки за себе си да пресее и прецени гледната си точка. Особено, когато темата е нееднозначна или щекотлива, каквато е тази за репресивния апарат на Държавна сигурност, например…

И радващо е, че на фона на реставрационния режим на Станишарски, интересът на публиката по темата и свързаните с нея събития расте. Което е чудесна форма на интелектуална съпротива. Или поне аз наивно вярвам, че ще станем бяла държава, когато най-накрая си дадем зор да проумеем и оценим историята си, и си извлечем нужните поуки. Това е нашата пустиня, която трябва да избродим – историята ни след Освобождението насам, със силен акцент върху „избелените“ моменти около балканските войни, втората световна, първите години след деветосептемврийските събития и смазването на държавността след тях.

Затова искам да препоръчам няколко филма, които излязоха напоследък, не толкова защото много харесвам всичко или всички от тях, а защото предлагат нови и различни гледни точки. Аз имам своите резерви и бележки, към почти всеки документален филм, понеже не винаги е достатъчно да видиш документ за едно или друго, за да приемеш, че е истина. Може да се окаже, че има документ и за противоположната истина. Може да се окаже, че липсват други документи, които са били по-близо до истината, или че екипът зад филма не се е постарал достатъчно в една или друга посока, но… въпреки това… Гледайте ги, и мислете – преценете нещата за себе си. Сравнявайте фактите. Документалното кино поне се старае да ви предостави много факти и документи за осмисляне и преценка. Направете обаче и второто – след като напуснете киносалона.

И така, започвам отзад-напред…

Вчера в Дома на киното беше премиерата на „Отмъщението или дългата сянка на държавна сигурност“ – филм на режисьора Атанас Киряков. Не зная защо към този момент няма обявени други прожекции, но би трябвало да има. А филмът е задължителен за гледане – заради личната история, няколко всъщност. Фокусиран е доста върху конкретните случаи, но не е трудно човек да си представи мащабите, виждайки как репресивната машина може да смазва един или друг човешки живот. И как накрая жертвата може да излезе доносник наравно със злодеите. Филмът си струва дори само заради това – за едното наум, че от днешна гледна точка аршинът не може да е еднакъв в оценките.

Вторият филм, за който искам да напиша няколко думи е получил „Златен Ритон“ на Фестивала на българското документално и анимационно кино в Пловдив за 2013 година, както и наградата на Българска национална филмотека. Заглавието му е „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел.“.

Също силно препоръчвам филма – макар към него да имам най-много забележки. И първата е, че филмът е дълбоко патетичен, което изглежда да е търсен ефект, но въпреки това… идва ми в повече за документален филм. Втората е, че зрителят бива воден за носа от началото на филма, до финалните надписи, което прави филма увлекателен и някак популярен, но би подразнил по-немасовия зрител. И третата е, че някои много важни за мен въпроси, които авторите хвърлят на масата, остават недоразчоплени, при това никак. Например как стотината арестувани (и непрекъснато разпитвани от прокурори, следователи и агентите на фамозния Гешев) вътре в затвора успяват да сихронизират версии и да съгласуват показания в полза на ЦК…

Като цяло филмът според мен залита в пресъздаването на един твърде наивен образ на Вапцаров, който не приляга най-малкото на възрастта му. Но това си е мое мнение. И пак казвам – филмът е силно задължителен. Гледайте го! Поне заради поетът Вапцаров, чийто гений не бива да става жертва на политическите му заблуди и утопии.

И на трето място, споменавам и филма на Мина Милева и Весела Казакова„Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС“, който разбуни много духове с историята на художника Антоний Траянов – чичо Тони, създал Сънчо и анимирал шедьоври като „Умно село“, „Де Факто“ и „Тримата глупаци“, заглавия, които повечето хора свързват само с Доньо Донев, и от чиято сянка Антоний Траянов не е получил шанс да се измъкне. Авторите на филма бяха обвинени в пристрастия. Филмът вече няколко пъти пада от афишите на киносалоните. Аз, както започнах и в началото, ще ви провокирам да гледате филма, докато още може, и да прецените сами.

Документалното кино, предполага да мислите, да съпоставяте и да търсите и другите гледни точки по темата (дори и само за да ги отхвърлите). И да не спирате да го правите! Непрекъснато…

Заличаване

Някак е странно да живееш като в сценарий от вече изгледан филм, но омагьосаният кръг, в който се въртим през последния четвърт век (а дали само през него?) е болезнено доказателство за това, колко неспособни сме да извличаме поуки. Неспособност, която никак не пасва на уж древните ни гени. Неспособност, толкова драматично очеизвадна, че е направо отличителен белег на неслучило се израстване – инак няма как да обясниш липсата на способност за вглеждане във фактите и елементарното им подреждане и анализ.

Темата Странджа отново е на дневен ред… И само тя ли?…

И отново Малина вече има филм за това – и пак правен преди време, но сякаш за същото това днес…

Защото заличаването е принципния ни проблем. Заличаването на паметта, заличаването на миналото, заличаването на престъпленията, замазването на фактите.

И така докато заличим бъдещето. Напълно…

Духът и камъните

Всеки трябва да разкаже какво е видял с очите си – така светът ще узнае истината. (Аксел Мунте)

Ако децата и учениците бъдат въвлечени в игра или конкурс да напишат какво майките, бащите, бабите и дядовците им са видяли с очите си, възрастните няма да могат да се измъкнат лесно. (Малина Петрова)

Днес е годишнината от голямата бомбардировка над София, за която се разказва и в днешния подарък на Малина – „Духът и камъните“, сниман през 2006 година, който представлява разказ за събитията и обществените вълнения от края на 19-ти до първата половина на 20-ти век, който възкресява духа на личности, сгради и улици и се опитва да открие истината за големия български поет Кирил Христов.

Балкански уроци по история

Един от големите проблеми и на България (и на Балканите) – но у нас ситуацията наистина е тъжна – е, че малко и слабо познаваме историята си. Дори и някоя тема да не може да бъде еднозначна, ние предпочитаме комфорта на клишираното си възприятие за нея, вместо дискусията, обсъждането, различните гледни точки, другите източници. По отношение на възприемането на историята под различни ъгли и непознаването на „избелените“ моменти от нея сме в детската градина на обществената си зрялост.

И една от основните причини, поради които с Малина Петрова започнахме този кинопреглед от архивите и, е именно желанието да провокираме размисли и сравнения, да подхвърлим теми за размисъл, да споделим материали, които сякаш е някак удобно да стоят забравени в ъгъла. Да събудим любопитство. Защото да спрем да се въртим в омагьосания кръг на настоящето, можем да успеем само, ако прочетем и познаваме миналото и историята си (понякога от повече от един ъгъл на пречупване). И да извадим поуки, преди да затворим страницата. Да обезсилим клишетата и популизма, можем само чрез познание. Статуквото предпочита да изгори и „избели“ някои страници, защото тогава кретените с мегафони могат безнаказано да бълват клишета.

Затова днес ще ви подскажа да гледате един филм – двете части са в един файл – и са доста различни. „Балкански уроци по история“ е сниман буквално 2-3 месеца след прекратяване на бомбардировките на НАТО в бивша Югославия през лятото на 1999 година, но в него става дума за доста много други неща…

Statute of Limitations

Днес ще бъда кратък, но отново в контекста на документално-историческия ни кинопреглед, който подхванахме с Малина Петрова.

За тези, които са пожелали „Приключено по давност“ с английски субтитри, вече е качен в канала ѝ в YouTube със заглавие „Statute of Limitations“, като всъщност представлява playlist с трите части на филма, плюс бонус – едночасово интервю, от което ще научите още много интересни акценти и факти за времето и участниците в събитията от първо лице.

Изваждам само него, за тези, които вече са гледали филма. Интервюто наистина си струва!

И като допълнение към вчерашния анонс на „Пантеон“, Малина споделя с публиката още един филм, за сходен случай, отново от Бургас, година по-рано, който е в същата тема и контекст. Казва се „Виновни няма“.

Stay tuned… Следват още неща, включително такива, които никога не са стигали до зрителите. А за да не чакате моя преразказ, можете да се абонирате директно за канала на Малина Петрова.