Industry 4.0

Лятото беше горещо не само заради температурите, които отчетоха термометрите. С група съмишленици решихме да стиснем ръце помежду си и да поставим началото на един проект, който има за цел да събира хора с идеи за развитие на традиционните индустрии и сферата на финансите или по-точно това, което напоследък се нарича дигитална трансформация. Нарекохме се Trakia Tech, защото всичко започна в Пловдив, като се надяваме да не му поставяме географски граници.

Скоро, ако всичко върви по план, ще имаме и собствено място, където да посрещаме събития, да провеждаме обучения или да приютяваме екипи, чиито идеи сме харесали и искаме да помогнем да се случат по-бързо – с менторство, споделен опит или свързване с подходящ инвеститор.

Започнахме с две събития ([1], [2]), с които искахме да заявим присъствие още докато изчаквахме съда да впише регистрацията ни, и благодарим за приятния отзвук, който получихме след тях. А сега сме съорганизатори на двудневната конференция Индустрия 4.0 заедно с Капитал и община Пловдив.

Това всъщност е традиционната конференция Doing Business, която от миналата година се провежда в Пловдив, а от тази година има ново име, а именно Industry 4.0.

Четвъртата индустриална революция е много интересен момент в технологичната история на човечеството, защото ако предходните три досега са добавяли иновации, свързани предимно с материалния свят (първата свързваме с парните двигатели и механизацията; втората с електричеството, поточните линии и масовите производства; третата с автоматизацията и електрониката;), то четвъртата, която се случва в момента, е комбинация от технологичния напредък в информационните технологии, новите материали, вкл. нанотехнологиите, и дори съвременните открития в генетиката и биологията. Четвъртата индустриална революция е перфектна буря от иновации, които и най-смелите футуристи оглеждат внимателно и предпазливо. Най-хубавото е, че много от тези нови технологии са съвсем достъпни или с нисък праг на внедряване – та, хей, можете да си поръчате 3D-принтер от магазинче в Капана!

И да – отличителен белег на Индустрия 4.0 е дигиталната трансформация – софтуерът, роботизацията, IoT, AI, автономността и виртуализацията.

За всичко това (и още много други съпътстващи неща) ще си говорим цели два дни – на 28 и 29 септември 2017 – в Пловдив, в палата 7 на Панаирното градче. Освен възможността да се запознаете с интересните гости, които традиционно посещават събитието, ще имате възможност и да чуете различните мнения и гледни точки на интересни панелисти.

Ние от Тракия Тех ще модерираме точно панел на тема „Дигитална трансформация и готовност за дигитална култура на традиционните индустрии“ в началото на втория ден на конференцията.

Необходима е регистрация за събитието – и побързайте, защото след 15 септември цената ще се увеличи. Ако сте присъствали на някое от двете предходни събития на Trakia Tech през лятото, вече сте получили своя код за отстъпка при регистрацията. :)

Заповядайте!

Граница

Някои неща са не само непоправими, а и не подлежат на изричане. За тях има само сълзи.

С Капка Касабова се оказваме връстници. По-голяма е от мен с едва няколко месеца. Съзнавам това, докато прелиствам първите страници на „Граница“ и откривам съвпадения във времето и гледните точки към събитията от сходен с моя възрастов ракурс. Не вярвам обаче, че тази книга ме докосна толкова дълбоко само заради това.

Написана е виртуозно. Рядко може да се открие толкова много поезия в проза, която е само донякъде документалистика, само донякъде пътепис, но най-вече е съпреживяване… на онези балкански трагедии, които още кървят. Съпреживяването им по най-истинския възможен начин – като лични, човешки истории, които засядат в гърлото.

Корица на Граница от Капка Касабова

Не мисля че съм чел по-човеколюбива книга напоследък. С историите си за прокудените, заселените, избягалите и завърналите се заради световните и балканските военни сблъсъци, или пък заради желязната завеса, с историите за убитите и убийците им, „Граница“ е учебник по човеколюбие. И трагедиите на загубилите своите любими хора и тези на техните палачи са разказани честно, без драма или стремеж за възмездие – произнасянето на присъдите е оставено в ръцете на времето, а то, оказва се, е суров съдник.

Границата формално е тази между България, Гърция и Турция, но книгата я мести и размива непрекъснато, защото хората от едната страна и от другата са толкова еднакви, че човек се пита колко много политическа жлъчка е разсипана върху ни, но тя пак не стига да спрем да бъдем хора и комшии… въпреки кръвопролитията, предателствата и… границите в собствените ни глави.

— Видях ги за малко, преди да ги покосим с картечниците — разказа ми граничарят. — Хубави момчета бяха, левенти. Най-лошото беше, че след това трябваше да ги разчистим от гората, от дърветата съм ги чистил, ти казвам, парче по парче. Оказа се, че не носят никакви гранати, просто са бягали. И докато чистех, не ми излизаше от главата майката.

Историята започва от Странджа, нестинарите, граничните застави на комунистическа България, пропълзява към Родопите, оттам през Гърция и Турция, за да завърши отново в Странджа. А по пътя разказва за бягащите от комунизма, от войните – от тогава до днес – за тогавашните бежанци и за днешните бежански лагери. За тогавашните изверги, и за днешната безчовечност. За добротата и за предателите. За легендите и преданията. За омразата и за любовта. За спасените и за пожертваните (българи, гърци, турци, помаци, евреи, цигани). За прокудените и преселените (българи, гърци, турци, помаци, евреи, цигани). За преименуваните насила… и по няколко пъти. За нас – вечните бежанци – балканците, каквито и иначе да се наричаме.

Прочетете тази книга! Когато и да го направите, ще бъде ужасно късно. Това, за което се разказва в „Граница“ така или иначе вече се е случило и не може да се промени, но не бива да се забравя. Защото към бъдещето можем да гледаме не с границите в главите ни, а само с безграничността на човеколюбието си – поне ако искаме различно бъдеще за идните поколения.

Местните я наричат Крейнеро, леко изкривяване на гръцките думи крио неро, студена вода… Върху камъка на чешмата все още личи съветска звезда, издялана и датирана 1971 година… Водата на Крейнеро е като името си: студена, вкусна и тежка като желязо. Колкото и да пиеш, не утолява, само натежава. Казват, че независимо откъде си, ако дойдеш да пиеш три пъти, ще продължиш да се връщаш в тази долина между България и Турция, при тази чешма с побългарено гръцко име, въпреки че усещането е за място без страна, без националност, място за всички и за никого.

P.S. Заслуга за прекрасния текст трябва да бъде отдадена и на Невена Дишлиева – Кръстева за прекрасния превод, защото книгата е изначално написана на английски език.

Пловдивските варвари

Манол ми е приятел. Казвам го в началото, за да не бъда обвинен, че се правя на неутрален наблюдател. Като не само че нямам претенция да съм такъв, а и дори не искам да бъда. В Пловдив скандалите станаха толкова много, че да бъдеш неутрален може да означава само две неща – или си част от безобразията, които съсипват града ни, или си съучастник в масовия кататоничен ступор, в който безразличието, а не смъртта, погребва бъдещето на пловдивчани.

Преди три години Пловдив спечели възможността да бъде Европейска столица на културата през 2019 година. Но същинското състезание спечелиха една група идеалисти, с много труд, емоции, усилия и лични жертви. Те са от онези мои съграждани, които сбъдват мечти… и е вдъхновяващо да познаваш част от тях.

Тези хора – и днес, и утре, ще продължават да са такива. Независимо от всичко. Незвисимо, че спечелиха най-важната битка, но загубиха войната – вечната сякаш война с посредствеността на политиците от управлението, с дребните душици в общинския съвет и пасивността на съгражданите си.

Общинската фондация „Пловдив 2019“ бе превзета – бавно, методично и вече окончателно. Бяха изхвърлени или докарани до отчаяние дотам, че да напуснат, повечето ключови фигури и смислени хора с репутация, които се бориха за възможността Пловдив да бъде европейска културна столица. Местните политици използваха гражданите да им спечелят титлата (очевидно за тях това е трофей, а не възможност), след което ги изхвърлиха, за да не им се пречкат в усилията да провалят всичко постигнато.

В последните дни Пловдив проспа и друг огромен скандал. Едно от доказателствата, че градът ни има осемхилядолетна история, бе изринато с багери, а днес залято с бетон, докато общински и районен кмет и всички общинари широко са затворили очи за случващото се… Титаничен срам! На нас не ни е нужен ИДИЛ/ДАЕШ да руши миналото ни – справяме се блестящо сами!

И сме виновни всички, които търпим! Защото на последния марш за европейско правосъдие в Пловдив бяхме стотина и нещо души, докато останалите ни гледаха с тъпо учудване от кафенетата. Защото, докато не сте готови да се разделите с охладената си следобедна биричка и да пожертвате малко време да следите и държите в мъртва хватка всеки продажен политик, те ще продължават с безобразията си.
Продължение

На чаша вино с Христо Иванов (част 2)

Продължение на разговора ми с Христо Иванов, първата част на която е публикувана тук.

Йовко: Така се случи, че съм свидетел на календара ти и затова един чисто човешки въпрос – за последните два месеца колко пъти имаше време да спреш на едно място и, както казва един приятел, да позволиш на душата ти да те настигне?

Христо: Ха! Ами, не много… Знаеш ли, много е странно. Както вече казах, винаги съм бил много частен човек, но трябва да кажа, че отдавайки се на това да послужа на хората за възел, в който техните мечти да се съединяват, виждам, че така човек някак си не се отдалечава от душата си. Служенето – защото аз смятам, че ключовият елемент на лидерството е именно съзнанието, че трябва да служиш – всъщност е достатъчно пълноценно, достатъчно носи единство със себе си. Така че не бих седнал да се жалвам. Има си своите напрежения и трудности, но наличието на яснота за какво го правиш всичко това, усещането и ежедневното удивление от това какви чудесни хора има навсякъде, където отида…

Йовко: Аз намерих цяла кошница нови приятели…

Христо: Да, и то страхотни хора, наистина, из цялата страна. Всичко това стократно изплаща каквито и там негативи човек да понася от цялото това нещо.

Продължение

На чаша вино с Христо Иванов

Разговаряме с Христо Иванов в апартамента на общ приятел в стара сграда в центъра на Пловдив. Предизборната кампания е в разгара си, а календарът на Христо се пръска по шевовете от интервюта, пътувания из страната и срещи с избиратели. Зная го, защото съм координатор на пловдивския предизборен щаб на “Да, България!” и един от хората, вторачили се във всяка свободна пролука в неговия календар, за да я запълним с нещо. Помолих го за този разговор още в началото на кампанията, но успяваме да го направим повече от половин месец по-късно. Преди малко сме приключили една приятна среща с избиратели в Пловдив, много от които активни млади хора. Христо е настинал, но въпреки това почти цял ден беше навън на площада и по улиците. Вече се смрачава, през прозореца се вижда кулата на Сахат тепе, а ние си говорим на по чаша вино.

Казвам му, че не искам да правим интервю, а да си поговорим човешки за неща, които излизат извън очертанията на темите, разисквани на публичните срещи на “Да, България!”. Защото си мисля, че много хора застанаха до него не защото разпознават лидер, а защото откриват част от себе си в него. Затова искам да поговоря с този Христо – частния човек, както той няколко пъти ще се самоопредели по-долу.

Йовко: На днешната среща с младите хора в Пловдив ти каза, че голямата игра в момента е как да се смени поколението в политиката, а не толкова кой ще спечели тези избори. Как мислиш, как можем да повлияем на това идващо поколение да натежи в правилната посока, независимо дали е част от “Да, България!” или от останалия спектър?

Христо: Осъзнатата нужда от държава не е естествено състояние нито на индивида, нито на общностите. През по-голямата част от съществуването си човечеството не е изпитвало необходимостта да твори държава. Внимателното вглеждане в различните държавни проекти по света – американския, руския, френския, английския – всъщност показва, че те са базирани на различни традиции и субкултури, на различна база на това, което може да се нарече обществен договор.

Въпросът, който стои пред нас, е дали ще излъчим политически елит, който да е носител на осъзната нужда от българска държавност като елемент от колективния план за себе си, от колективната представа за своя успех. Или този елит, който имаме в момента – в чиято колективна представа за себе си са хората, които крадат тоалетната хартия, лампата, крушката и всичко друго, което могат да откраднат от държавната сграда – този елит ще се възпроизведе.

Продължение

Да, България

Не съм от хората, които считат, че партия е мръсна дума. Нито политиката за такава. Дали едно нещо е мръсно или не, зависи от хората, не от думите.

Но пък съм от онези, които почти винаги са някакво малцинство без политическо представителство. Често ме „обвиняват“ в прекален оптимизъм или ме определят за идеалист, но с онзи особен поглед, зад който чета премълчаната диагноза „наивник“. Сигурно и този текст ще се получи по-романтичен, макар да го започвам с нагласата за прагматичност.

През по-голямата част от живота си не осъзнавах необходимостта за принадлежност към някаква организация. От промените насам винаги съм симпатизирал на т.нар. дясно, въпреки влакчето на ужасите, през което то прекара поддръжниците си. От една страна, защото винаги съм искал сам да изработя хляба си, със собствен бизнес – и защото основна ценност за мен е равенството на възможностите, а не равенството в доходите, ако мога да се прилепя за тази дефиниция (не е точна и не е моя!). От друга страна, обаче, аз имам и своите леви залитания и те никак не са малко.

Нямам конфликт с това. И преди съм споделял, че съвременният човек е твърде комплексен, за да може да влезе в някаква ужасно остаряла и опростена координатна система. А това което ме караше да гласувам и подкрепям т.нар. дясно бе не точно идеологията, а нещо съвсем друго – необходимостта от повече нормалност.

За известно време бях член на ДСБ. Записах се, когато те бяха в долна мъртва точка, още преди възникването на Реформаторския блок. И това беше отчаян жест – да се опитам да помогна, ако мога някак да се съхрани малкото разпознаваема нормалност, която сякаш изчезна от целия български политически спектър. Уви, напуснах през лятото на 2015-та, защото блокът с бързи стъпки се превърна в най-голямото ми разочарование, а поглеждайки на ДСБ отвътре, осъзнах че разбиранията ми са твърде либерални и широкоскроени за една дясно-консервативна формация. И отново се превърнах в част от малцинството без политическо представителство.

Продължение