Хей, това може да е интересно за всички, които се занимават (или са изкушени да се занимават) с мобилни приложения и особено с UX дизайн.

Мой добър приятел, аржентинец, с когото се запознах в Барселона, и по-важното – експерт с реален международен опит в областта – е планирал пътуване до София, където ще води двудневно практическо обучение на тема „UX дизайн на мобилни приложения“. Казва се Хавиер Коелю и освен, че е приятен събеседник, е работил по проекти на компании като Yahoo и Telefónica, преподава в Universitat Autònoma de Barcelona и много обича да споделя опита и знанията си.

Повече за семинара можете да прочетете като проследите линка, а иначе аз бих похвалил и неговата книга Designing Mobile Apps и скорошната му прекрасна статия Thinking Like An App Designer в Smashing Magazine.

И още нещо, специално за читателите ми и следващите ме в социалните мрежи, ако при регистрация за семинара въведете код mobile ще получите 30% отстъпка от цената. А пък аз ще завиждам, че можете да участвате, докато аз скучая в Барселона ;)

Утре е 27 септември – един ден, в който са концентрирани надеждите и тревогите на голяма част от каталунците – малък народ, наброяващ около 7,5 млн жители (16% от населението на Испания) и исторически обитаващ днешните си 32 хиляди кв.км. от североизточната част на Испания поне от десети век, а официално като самостоятелна държава от 12-и век. Казвам днешната територия, понеже през средновековието земите, които са достигнали и владяли, са стигали до Сицилия, Атина и дори се твърди за следи за кратко пребиваване на техни войски в Пловдив. Преди 3 века, след войната за испанското наследство, губят независимостта си. Днес Каталуния (според речника на БАН е редно да я изписвам Каталония, което съзнателно няма да правя) е втората по големина автономна област в Испания и основен двигател на икономиката на кралството, отговорен за 20% от брутния вътрешен продукт (БВП) и 25% от износа на испанската държава. Самостоятелният годишен БВП на Каталуния като правило, дори през годините на кризата, бе над средния за ЕС.

Защо утре е особен ден, който може да промени много неща?

На 27 септември 2015 ще се проведат предсрочни парламентарни избори в Каталуния, които всъщност са поредният опит за де факто референдум за независимост. Пореден и логичен опит, доколкото всички предишни бяха блокирани от Мадрид с всички възможни инструменти и процедури и без никакъв диалог между каталунските автономни власти и централното правителство. Макар този процес да тлее от години и да стана все по-яркоизразен в последните няколко, през които правителството на Мариано Рахой не само не пожела да обсъжда проблема, отричайки, че има такъв и заравяйки глава в пясъка, оправдавайки се с Конституцията, но и даде редица поводи да се коментира, че властите в Мадрид са в главната роля на наливащи масло в огъня на каталунската независимост.

Кой е Мариано Рахой? Министър-председател на Испания и лидер на управляващата в момента Народна партия, по дефиниция дясно-консервативен политик, с посредствен капацитет и потенциал не по-голям и различен от този на Виктор Орбан и политически нюх много под четвърт Бойко Борисов. Макар и макропоказателите напоследък да показват оживяване на испанската икономика, за което Народната партия да претендира, че е тяхна заслуга (предстоят редовни парламентарни избори и на централно ниво до края на годината), цената, която обикновените испанци и малкият и средният бизнес платиха през кризата, която ни най-малко не е отминала кралството, се оказа твърде висока и тежка. В допълнение тежки корупционни скандали, директно обвързани с висши членове на управляващата партия и правителството замъглиха и без друго нерадостния политически пейзаж в Испания, завладян от политически елит, който подобно в България е изхабен, зависим и разочароващ.

Заради принципната „дясна“ окраска на Рахой и партията му, и ЕНП, и ЕК се правят, че не забелязват много опасни случки, като нацистки изстъпления на членове и привърженици на Народната партия (вкл. на официални и публични места), явно и неявно неглижиране на престъпленията на режима на Франко и присъствие на представители на правителството на чествания на групи, свързвани с фалангисти. Всичко това естествено провокира появата на нови политически формирования, най-често леви, които за жалост стъпват на популистки призиви за промяна на статуквото и рискови идеи за радикални икономически експерименти.

Какво се опитва да направи Каталуния?

Може би най-симпатичният и демократичен процес за независимост в историята на Европа, след като здравата са страдали и търпели терора на Франко, а и до днес търпят пренебрежителното отношение на испанските националисти, работили са наравно с останалите за демократизацията на Испания и членството в ЕС, и накрая откриват, че държавата-майка е всъщност зла мащеха, която изисква от тях да поемат 25% от данъчната тежест на кралството и да получават обратно реално едва 8% (на хартия са 11%) с почти неизменен годишен фискален дефицит от около 16 милиарда евро и категоричен отказ от Мадрид да се обсъждат каквито и да било промени във фискалния пакт. Непрекъснати нарушения на юрисдикцията на автономията като оспорването на последните промени в Статута ѝ от 2006 (основният закон или нещо като локалната конституция на Каталуния), които бяха приети от Парламента на Каталуния, но стопирани от Конституционния съд на Испания, който принципно няма краен срок, в който да се произнесе. Същият Конституционнен съд, който през 2010 постанови, че кастилският език е задължителен в Каталуния, което е така или иначе по Конституция, но каталунският няма да е такъв, което пък противоречи на Статута. А на базата на това решение, още две години по-късно испанският министър на образованието подпали Каталуния с репликата, че неговата цел е да испанизира каталунските ученици и студенти, и представи законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, но позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на кастилски, нищо че иначе по подразбиране учениците в Каталуния излизат като минимум двуезични (с кастилски испански и каталунски).

Каталуния е принудена да потърси изход. И разбира се, че независимостта не е единственият такъв. Но при отказ да се дискутира нов фискален пакт, отказ да се дискутират промени в Конституцията на Испания към по-федерално устройство на държавата (нищо, че тя бе променена само за един ден заради абдикацията на Хуан Карлос I миналото лято – заради 7,5 милиона каталунци това не било възможно), блокиране на промените в собственият им Статут за самоуправление… не остават много опции… Когато в едно семейство партньорите не се чуват един друг и отказват да обсъждат проблемите си, обикновено следва раздяла…

Всъщност каталунците са разединени по позицията си за независимостта – някои от тях искат отделна държава, напълно скъсала с Испания, други са склонни на повече независимост, но в рамките на Испания, трети са против, но въпреки различията им, със сигурност мнозинството от тях искат веднъж завинаги да се произнесат по този въпрос, от една страна за да го затворят, а от друга – защото правото на самоопределяне е нещо, което се защитава от почти всички.

Но и това не е позволено според управляващите в Мадрид и испанската Конституция. За разлика от Великобритания и Шотландия, в Испания няма диалог и за разумно и демократично разрешение по шотландски модел тук няма никакви шансове, поне при текущия политически елит. Поради, което миналогодишният референдум бе блокиран, обявен за противозаконен, а срещу Президента на Каталуния Артур Мас дори се води разследване от испанската прокуратура.

А целият проблем се задълбочи истински най-вече заради липсата на диалог и желание за обсъждане на ситуацията. Затова изборите утре, всъщност, са законен начин за провеждане на завоалиран референдум. Различното на тези избори е, че двете основни каталунски партии, които са за независимост, се обединиха в обща гражданска листа „Junts pel Sí“, което в превод означава „Заедно за Да“. Идеята е, че ако съберат достатъчна подкрепа, след конституиране на новия парламент да провъзгласят независимост с едностранна декларация.

junts pel si

Съпротивата срещу това е предимно чрез всяване на страх чрез заплахи, че ако бъде провъзгласена независимост:
– Испания ще предприеме всички мерки за запазване на целостта (лична заплаха от Министъра на отбраната на Испания)
– Каталуния ще трябва отново да кандидатства за ЕС (изключително глупаво твърдение, понеже за да кандидатства наново, трябва да бъде призната като самостоятелна държава, което Испания твърди, че няма да направи, а ако се стигне до там, че да признае независимостта ѝ, по-разумното би било да се намери решение как Каталуния да остане член, предвид бизнеса, който е тук и приноса към икономиките на Испания и ЕС, отколкото изкуствено да бъде извадена, което също ще отнеме много време и, както е известно, няма процедура за това)
– Каталунците ще изгубят испанското си гражданство (което следва да е въпрос на личен избор, доколкото те вече имат такова)
– Каталуния ще бъде автоматично изключена от еврозоната, а каталунските банки ще загубят възможността да получават помощ от Европейската централна банка (лична изцепка на гуверньора на испанската Национална банка, който в момента търпи критики, че ролята му не е да провокира кризи и недоверие в банковата система, а точно обратното)
– Ще спрат влаковете, летищата в Каталуния нямало да могат да оперират… Бисерите и опорните точки валят един след друг.
– ФК Барселона щяла да бъде извадена от испанското футболно първенство… ;-)

И т.н., и т.н.

Затова утрешният ден ще е интересен, а ключовите участници в него са:

  • Junts Pel Sí (Заедно за Да) – междупартийна коалиция между дясно-центристката управляваща Демократическа партия (CDC) на действащия премиер Артур Мас, опозиционната Републиканска левица на Каталуния (ERC), гражданското движение Каталунско национално събрание (ANC) и изявени личности и каталунски общественици. Идеята за такава обща листа и обединение бе именно на Артур Мас и е уникално явление не само за каталунската политика.
  • Социалистическата партия на Каталуния (PSC), която е против независимостта и твърди, че „нация не означава държава“. Те настояват за реформа на Конституцията, която да превърне Испания във федерална държава.

  • Народната партия на Каталуния (PPC), която е каталунския клон на управляващата в Мадрид Народна партия и не е изненадващо, че е против не само независимост, но и против какъвто и да е процес за самоопределение.

  • Unió – малка дясна партия, доскорошен партньор на CDC в управлението, които напуснаха коалицията заради различните си виждания по темата независимост. Изборният им слоган е “Каталанизмът не означава независимост” и също искат промяна в испанската Конституция.

  • ‘Catalunya Sí que es Pot’ (Каталуния Да ние можем) е нова алтернативна коалиция от леви партии (вкл. каталунската версия на Podemos), която няма ясно дефинирана позиция по отношение на независимостта, но е за международно признат референдум.

  • Ciutadans (Гражданите) са против каталунския национализъм и декларираха, че ще направят „всичко, което зависи от тях“ да предотвратят независимост. Те искат реформа в испанската конституция, с което да се „подобри фискалния пакт за всички автономни области“.

  • CUP – радикална крайно-лява партия, която иска не само пълен суверинитет от Испания, но и от „политиката на ЕС и диктатурата на капиталите“.

Към тези трябва да добавим и няколко много малки партии, които обаче на предходни избори са събирали едва по няколко хиляди гласа и нямат реален шанс според предварителните прогнози.

Та, както личи, пейзажът е шарен, настроенията са силно политизирани, а един от ключовите въпроси утре е каква ще бъде избирателната активност, спрямо предходни парламентарни избори (през 2012 са гласували 3,66 милиона души или 67,76%).

И накрая, една снимка от емоционален сблъсък, който се случи пред очите ми преди два дни, на закриването на фестивала La Mercè 2015. Alfred Bosch от ERC развя от терасата с официалните лица на общината в Барселона знамето на привържениците на независимостта на Каталуния (отличава се от официалното каталунско знаме с допълнителната звезда в единия му край) и хората на площада полудяха от радост. В отговор представител на PPC се опита да развее испанското знаме и провокира бурни освирквания. В крайна сметка бяха прибрани и двете знамена, за да се успокоят страстите. На снимката Alfred Bosch с вдигната ръка, последния до колоната, се опитва да успокои тълпата, която освиркваше появата на испанското знаме. На терасата бяха и Президентът Артур Мас, бившият кмет на Барселона Xavier Trias, настоящият кмет Ada Colau, както и други официални лица, които не можах да разпозная.

_XP13181

Малко по-късно обаче от покрива на съседна сграда група активисти спуснаха огромна estelada (така се нарича знамето със звездата) и призив за гласуване в неделя.

_XP13228

Утре ще допълня този пост с предварителните резултати.

P.S. Повече за гледните точки на каталунците, за взаимоотношенията им с испанската държава и причините, които ги тласкат към независимост, можете да прочетете в книгата „Какво става с Каталуния?“, издадена на български като свободна електронна книга от Сдружение „Диалози“.

P.P.S. Предварителните резултати показват, че изборите печелят Junts Pel Sí с 62-63 места от новия 135-местен парламент и гарантирано мнозинство на индепендистите, ако към тях се добавят и 10-те места за CUP. Junts Pel Sí печелят мнозинство в 906 от 947-те общини в Каталуния. Категоричните противници на независимостта се очаква да съберат заедно около 52 места. Избирателната активност е най-високата регистрирана от смъртта на Франко до сега – 77.44% – и чувствително по-висока от изборите през 2012 и 2010.

В резултатите на картинката по-долу не са преброени гласовете на около 200 хиляди каталунци зад граница, чийто гласове заради комплицираната процедура за дистанционно гласуване навярно няма да пристигнат навреме (по пощата) за да бъдат преброени. Затова с голяма степен на вероятност може да се приеме, че това са окончателните резултати.

27S-election-results

27s-results

P.P.P.S. И две статии след изборите, които бих препоръчал да се прочетат – едната е анализ на Politico, а другата разказ за хората зад всичко това, защото уникалното на цялата история е именно участието на обикновените хора.

Предходната ми публикация предизвика разни дискусии, в които някои хора защитават тезата, че текущият хартиен начин на гласуване им изглежда някак приемливо несъвършен. Което мога да си обясня единствено с наивност или навик. Затова искам да споделя за мой пряк личен негативен опит като наблюдател. И не – не в някое село, където кметът коли и беси, не в някой малък град със зависими от крупен работодател хора, а в центъра на София – район Възраждане. Моля, да обърнете внимание, че дори не става реч за някакви хитроумни манипулации, а за чиста проба некъдърност или невникване в детайлите. При това от състав на секционна комисия, който е опитен и се е занимавал с много избори преди аз да им се случа наблюдател.

Първата история е от изборите за евродепутати през 2014 година.

Секцията отваря в ранни зори, запечатва се урната, проверяват се всички неща, наблюдателите се регистрираме пред председателката на секционната комисия с пълномощните си. Гласоподаватели още няма. Членовете на комисията, които са от същата секция, решават да гласуват докато няма хора, за да не стои урната празна. Забелязвам проблем, който обаче в текущия контекст с три гласа на хора от самата комисия не е от особено значение, но би могъл да бъде, когато започнат да идват хора отвън. Затова засега не се обаждам. Останалите наблюдатели четат вестници или си цъкат в телефоните и дори не обръщат особено внимание – повечето от тях са хора с опит в избори, а някои са били и членове на изборни комисии преди, като един дори е бил председател, както ще разбера по-късно през деня. Продължение

Преди повече от година споделих свои размишления (съдържащи и опасения) относно предложените от Президента Плевнелиев няколко въпроса за бъдещ национален референдум. За съжаление политическата конюнктура не позволи референдумът да се случи по-рано, а сега ще се проведе само с един от въпросите – този за електронното гласуване.

В дните до 25 октомври 2015, когато ще се проведе референдума (заедно с изборите за общински съветници и кметове) се надявам да има смислени дискусии, които да ориентират хората, понеже за много от тях темата е сложна и чужда. В същия момент проблемът, доколкото не е тривиален, не би могъл да има незабавно изпълнение, независимо от резултата след референдума. Иначе казано при положителен резултат, подкрепящ въвеждането на електронно гласуване, трябва да последва истинската дискусия за това как да бъде направена реализацията. И тя трябва да е сериозна и дълбоко експертна, защото текущата е предимно емоционална, а част от аргументите, които прилагат и двете страни са отчайващо тъпи (без извинение!). Продължение

През последните две или три години, покрай другите ми занимания, получавах и предложения да участвам, подкрепя или съдействам на няколко бизнес начинания, които сега е адски модерно да се наричат startup. Повечето бяха интересни – признавам. На няколко от тях помогнах с каквото можах, но не се включих активно, от една страна, защото моят основен бизнес изисква от мен доста енергия и време и не ми остава много свободен ресурс за нещо допълнително, а от друга, защото не вярвам особено в класическия startup модел, който всички от тях бяха решили да следват. Какво имам наум…

Преразказан с две изречения моделът е следният – събираме се група хора, които за някакво относително кратко време и най-често със собствени сили и средства трябва да скалъпят прототип, който да става за показване, така че да събуди интереса на някой инвеститор/фонд, който да захрани екипа с още пари. Този етап понякога има повече от една итерация. След което целта е прототипът да се превърне в (масов) продукт, който да завладее света или (по-често) да бъде продаден на някой по-голям. Хората, които се захващат с това, обикновено са достатъчно трезви за да съзнават, че това със завладяването на света е по-сложната работа, затова продажбата на начинанието (т.нар. exit) често остава единствената цел.

Някои хора с един exit правят достатъчно пари за да живеят на яхта до края на дните си, други едва успяват да си изплатят ипотеката… а най-често развръзка няма и всичко угасва, но ако е останал още ентусиазъм, човек се захваща с нова идея…

Какво не ми харесва в този модел? (Не казвам, че не работи или че е лош – нищо подобно. Често за много проекти е единствената смислена опция.)

Но – на първо място крайната цел. Да вложа енергия, време, усилия и нерви в проект, с предварителната цел да го продам за едни добри пари не е лошо, но не е непременно най-моето нещо. За мен е важно да се занимавам с идеи, които ме зареждат, в които освен усилия и пари се влага и много сърце, а това обикновно не са идеи, които ще искам да изоставя.

Второто, което не е по вкуса ми е обичайният формален инвеститор/ускорител, защото нека не се заблуждаваме… най-често се финансират не идеи, които съдържат някаква революция, а такива, които имат потенциал за мащаб. Просто защото конвенционалният инвеститор има ясна и прагматична цел – да си върне парите с печалба. Оттук следват странични ефекти – ритъмът на проекта се диктува от очакванията и планирането на инвеститорите (дори и да са с малък дял). Или намесата на разни ментори, които той налага и които често имат по-малък опит и от този на самите предприемачи, но разполагат със сериозно влияние върху проекта, без самите те да споделят някакъв риск. В този контекст – една чудесна статия, която много ме разсмя наскоро.

В същия ред на мисли, дори и продажбата (exit-а) да не е самоцел в началото, след появата на инвеститор, той също има думата, така че… дори отначало основателите да не искат бърз exit, това в последствие не зависи само от тях.

Като цяло (не говоря за приятните изключения) моделът е клише, което разчита на класическите корпоративни концепции за непрекъснато растящ пазар и стремеж към печалба, базирана на още и още продажби. Да, да – знам, че на много хора ще прозвуча анти-пазарно и старомодно, но определено считам, че в голяма степен той е преекспониран, поизхабен и е далеч от универсален, за какъвто често бива представян. Btw, борсови бури като тези от последните дни също не са от полза за този модел.

Споделям идеята за плавно развитие (и не виждам нищо лошо дори в устойчивия застой). Просто защото, особено в днешния глобален свят, не отива на всеки бизнес да е крупно-корпоративен и да е воден от амбиции за мащаб. Растежът не означава непременно profit, нито гарантира бъдеще. Кризата, която евентуално отминава (а може и никога да не отмине отвъд рамката на очакванията на някои хора) показа, че държави (или райони), в които малкият и среден бизнес беше достатъчно стабилен, преминаха сякаш с по-малко жертви през най-страшното. А и дори там, където беше най-страшно, първо малкият и среден бизнес понадигнаха глава, макар и в рамките на скромните си възможности.

Докато корпоративният свят подходи шаблонно – със съкращения, оптимизации, свиване на инвестиции, затваряне на мощности. Така и трябва, ще кажат религиозните привърженици на негово величество Пазарът, но… те все отказват да осмислят концепцията за ограничените ресурси, и крайният обем на потенциалния пазар на всеки продукт. Корпоративният свят не се е отказал да мечтае за нов лесен период на double digit growth, нещо което може никога повече да не видим отново. И може би за добро! Защото, когато тежестта на корпоративния бизнес в един пазар или територия е твърде голяма, сътресенията са сериозна грижа за цялата държава или район – eдин съвсем топъл пример от скоро.

Предпочитам да се замесвам с идеи, макар и с по-малък мащаб, но които се самоиздържат, зависят от енергията на екипа си, и са достатъчни да гарантират съществуването му. Идеи, които растат плавно, дългосрочно, без пикове и без самоцелни планове да бъдат заменени за живот на яхта. Бих съдействал, подкрепял и участвал в такива проекти.

Мисля, че локалното и малкото са в основата на следващата икономическа и обществена промяна. А тези, на които изглежда, че това е завръщане към миналото, бих провокирал да помислят дали не е завръщане към смисъла.

От началото на 2009 година, освен обичайната ми RSS-емисия от този блог, имах и един обобщен RSS-канал, в който освен публикациите ми тук, се появяваха (макар и рядко) и други неща – например – мои публикации в Дневник, снимки от Flickr или 500px, видеоматериали от каналите ми в YouTube и Vimeo. Адресът на този канал беше http://tinyurl.com/yovkorss, а използвах Yahoo Pipes за управление на обединението на тези емисии.

Пиша това, понеже има няколко десетки души, които ме следят чрез този канал, но който за съжаление след 30 септември 2015 повече няма да бъде активен. Причината за това е, че Yahoo спират услугата си Yahoo Pipes.

Затова моля, тези които използват за своя RSS-четец адреса http://tinyurl.com/yovkorss на емисията Yovko Lambrev All-In-One RSS Feed, да го подменят със стандартния http://yovko.net/feed

Понеже напоследък е модерно да се чете със задъхване и по диагонал, се налага да уточня изрично и в кратце някои неща, за да разсея разни заблуждения :)

  • Не – не съм станал естонски гражданин и не възнамерявам. Дори не съм стъпвал в Естония, макар с удоволствие да бих се разходил до там някой ден. Идеята на това e-Residency е именно такава – да се ползват от него чужденци, които да могат да регистрират естонска фирма и да работят с нея, без да има нужда да бъдат в Естония. Това е лесен начин да продължа да си бъда българче, да живея където си искам по света и да разполагам с фирма в еврозоната, в която България още не е.
  • Не – не съм станал и испански гражданин. И също не възнамерявам. Просто живея в Барселона за неопределено време, със същата цел – setup на фирма в еврозоната. В момента обаче, естонската опция изглежда далеч по-смислена от испанската по много причини, съответно преподреждам плановете си.
  • Не – не съм излизал от българската си фирма, нито съм я местил в Испания. Екипът ни си действа в София на пълни обороти, просто аз работя дистанционно от Барселона и продължавам да се занимавам с обичайните си ангажименти в България, и с обичайните си клиенти.

Този текст е своеобразно продължение на темата за електронна Естония, която започнах с тази и с тази публикация. И с това ще приключа временно тази посока на текстове, доколкото за следващи ще разчитам да понатрупам повече лични впечатления, когато започна да използвам своето e-Residency по-активно – вероятно през следващата година. Иначе безгрижно се сдобих с него в четвъртък, когато в ранни зори се качих на скоростния влак от Барселона за Мадрид и в 10:30 бях в тамошното естонско посолство.

Интересно е да споделя, че когато някъде към края на юли получих email, че картата ми е там и мога да отида да я взема, беше написано, че препоръчителните дни за това са всеки вторник и четвъртък и аз просто си харесах 20 август като един най-обикновен четвъртък. Купих си билет до Мадрид и обратно и пратих email, че ще отида във въпросния ден. Някъде седмица по-късно една привечер се върна обратен email, в който ми споделяха, че 20 август е празник и ако може да отида на 21-ви (петък), което обаче се оказа проблем, защото билетът ми за влака не беше с опция за промяна или отказ и съответно 15 минути по-късно върнах email, че за съжаление не мога да променя билета си и се налага да си купя друг, но понеже ми предстои пътуване и до България около това време ще им пиша допълнително кога ще мога да пътувам отново до Мадрид. Между другото може би не бива да пропускам да споделя, че човекът, с който водехме тази email кореспонденция бе не кой да е, а лично консулът на Естония в Мадрид от нейния персонален служебен email. А часът беше нещо като 21:30 местно време, което очевидно далеч не е в рамките на работното време. Продължение