Не искам
не искам
само тялото ти
дай ми себе си
сексът сме
аз и ти
забравили
да съществуват
поотделно
Sensual
Сексът е онова усещане – за докосване, за отдаденост, за общуване. Докосване до тялото на другия, до сетивата му, до душевността му – понякога само с поглед или вдишване. Ако обичаш някого, обичаш докосването му – тялото ти харесва топлината на допира, обичаш да се оставяш на емоционалната буря на сетивата си, обичаш да се разтвориш в нощта като малка капка в море от докосвания. Обичаш и безсъзнателното усещане за съществуване като частица от другия.
Сексът е общуване… Онова безсловесно общуване, което казва това, което думите не смогват. Неизреченото притежание, неизречената свобода, неизречения екстаз или есенция на любов, която може да бъде прочетена само в очите или трепета на телата. Общуване, което единствено ти дава усещането за завършеност. Онзи монолог, който е по-силен и от клетвата за отдаденост.
Защото сексът е отдаденост. Онази абсолютната, в която не запазваш нищичко за себе си – в която без страх се подаряваш. Това е най-съвършената голота, която те превръща в съблечена душевност. Дрехите нямат значение – нито дори абсолютно голото ти тяло – ако не отвориш себе си – ако не се подариш без остатък. Едва тогава, когато голотата се разтвори в отдаденост, тялото е красива извивка на музиката от сърцето ти…
Сексът е доверие, когато е еманация на любовта, лунна целувка сред морската пяна, флирт и закачка. Сексът е лудостта, която ни кара да се усещаме истински живи. Сексът е онази магия на плажа в късната лятна нощ, когато луната блестеше в очите ти, а морето слушаше влажните ти стонове. Когато след това, нежно с любов да те занесох на ръце до стаята ни. Сексът е в палачинките и капучиното сутрин, в усмивките, в закачливите погледи, в шеговитото гъделичкане или просто в една задъхваща целувка. Сексът е в очите ми, с които ти се любувам, сексът е в пясъка по дупето ти на плажа, в боцкането на тревичките в планината… Сексът е навсякъде, когато с него за ръка е любовта.
Септември 2003
София
Уикенд в сладко-кисел сос
Никога не съм обичал неделните следобеди. Напоени са с онова усещане за край, с което се връщаш обратно в делничните мисли, емоции и задължения. Цяла седмица си чакал уикенда с надеждата за нещо различно, а в неделя следобед това намерение за щастие, осъществено или не, просто се стича заедно с дъждовните капки между отчаяните махове на чистачките по предното стъкло.
В колата е топло и тихо. Мълчим, завладяни от същото това усещане за неосъщественост. Вероятно и двамата сме си представяли различен уикенд. Не знам точно какъв, но със сигурност различен. Моят трябваше да бъде по-бавен, по-лежерен, с хубаво ароматно кафе със студено мляко в ранните утрини, докато слънцето още не се е вдигнало твърде високо, с шума на вълните по скалите на северния бряг на Созопол, с повече искри в очите ти, с чаша бърбън и приглушен chill-out по залез на някоя крайбрежна тераса, с филмовия ми Nikon между чашите ни, с повече мечти и разговори за теб или мен, с разголените ти бедра и рамена, които плажната ти рокля споделя с морския бриз и моите погледи, с повече отдаденост през нощите, в които да не бързаме за никъде, за да се загубим помежду си и да се намерим в другия…
Вместо това пътуваме обратно към големия град, с усещането за нещо пропуснато, всеки към своето си аз, в неделния следобед, когато тишината помежду ни не е нищо по-различно от есенция на умората от двата ни дни заедно. Краката ти са все така голи и изящни на седалката до мен, но сякаш не очакват и не предлагат нищо повече. Плажната рокля е някъде в багажа, а късите ти панталонки те правят повече независима, отколкото съблазняваща. Повече ничия, отколкото моя…
Гледаме се почти с безразличие в китайския, където вечеряме точно толкова безлично, колкото пропиляхме и уикенда, докато неделята безсърдечно изтича заедно с дъждовната вода навън в канавките. Продължава да вали, през целия път до София, измивайки неделната вечер до безцветност.
-За какво мислиш?
-За нищо. – Отговарям машинално, докато бърникам из пилешкото в сладко-кисел сос. Защото как да ти отговоря, че мисля за тишината между нас, която сякаш е изтъкана от фини нишки тъга и че ми е по-комфортно да мълчим, отколкото да търсим общи теми за разговор, които сякаш не съществуват.
Как да ти кажа, че уикендът ни отново не се получи? Както и предишния… и този преди него… защото се опитваме да се обсебим, да се догоним и да се изконсумираме… като пиле в сладко-кисел сос… Понеже не искаш да разбереш, че не искам да те консумирам, а да ти се възхищавам, и че не искам да бъда консумиран, а вдъхновяван…
Как да ти кажа, че краката ти са по-дълги отколкото хармонията между нас, измерена в произволни мерни единици? И че ако на двайсет можех да открия вдъхновението между всеки чифт женски крака, то след трийсет вече знаеш, че това не са били вдъхновения, а обикновени импулси, които евентуално са ги провокирали. И ако на трийсет, женските крака все още са достатъчна причина за ерекция, те никак не стигат за вдъхновение.
Как да ти кажа, че част от мен остана да лежи някъде там на плажа, където сексът бе чудесен, но забързан и задъхан, по софийски делничен, нервен и… дистанциран… без загубването, без преливането, без хармонията, без търсенето, без потъването, без безвремието… защото бе по-лесно да се загубя в пясъка, отколкото в теб…
И как да ти кажа, че плажната ти рокля ще ми липсва?…
x100
Обичам да гледам рекламни клипчета. Да знам, че е странно, затова уточнявам – обичам да гледам такива, които носят оригинална идея. Които не те бутат първосигнално към продукта, а които се опитват да те омагьосат, които разказват история, които отделно от самия продукт са провокация, шега, изкуство, преразказ, магия…
Преди време Fujifilm решиха да направят една различна фотокамера. Разкриха предварително детайлни подробности за нея в специален сайт, напук на установената практика да се пази в тайна всичко до последния момент. Облякоха страхотен и модерен сензор в ретро дрехи, които едновременно правят апаратчето уникално и красиво, но и в същото време ненатрапчиво, когато е килнато на врата на шляещия се фотограф…
А къде може да се шляе един фотограф с малка и компактна камера с 35-милиметров обектив, ако не близо до хората… на улицата… в пулса и темпото на града… в къщи… сред приятелите и семейството… снимайки реалния живот, в цвят или черно-бяло, с репортажната неподправеност на болките и емоциите…
И каква реклама би била подходяща за такава камера? Разбира се, навярно не в Европа и Америка заради все по-клишираните ни съзнания и възприятия… И никак не е нужно да си фотограф за да усетиш магията около тази камера, но отдавна не бях попадал на толкова различна и въздействаща реклама, в толкова уникален синхрон с това бижу, наречено простичко x100…
Японският текст гласи:
Like a stray dog, I take pictures here and there.
If you call a photograph a record, I say it’s more of a memory.
The story, someday will be gone but the memory will remain forever.
The by-gone days will be felt close-by.
A picture, those who take, and those taken through the work of the lens, furthermore, add the camera. That is a threesome right?
I wonder if this world is just a graveyard.
I wonder if I’m still alive…
Виртуално създание (18+)
Наскоро Джъмбо ми показа велика фотографска книга за осветление в портретната фотография. Всъщност почти без текст по страниците и. Авторът просто показва всяка светлинна схема чрез диаграма и няколко примера с хора – русокоса бяла жена, тъмнокоса азиатка, чернокожа жена и бял мъж, всички снимани по два пъти – веднъж на бял, и веднъж на черен фон. И така на всяка страница… Книгата е скъпичка, но пък със сигурност е най-доброто помагало по портретно светене, което ми е попадало в ръцете. А като си помисля какъв къртовски труд е било създаването и – и за фотографа, и за моделите му – цената определено спира да има значение. Вътре има над 150 светлинни схеми. Аз бих се самоубил ако трябва да заснема такъв учебник :)
В същия момент в главата ми се въртят няколко идеи – част от които са свързани с мои клиенти и приятели, а друга (евентуално) със семинарите и обученията около SimpleStudio, които освен практически, мисля да имат и виртуални/online емисии. В този ред на мисли, за една визуализация ми се налага да направя нещо сходно като автора на онази книга, макар и не толкова мащабно – а именно да направя поредица от почти еднакви снимки в различни светлинни условия и обстановка. Само като си представих обаче организацията на това нещо и бях на път да се откажа, докато не ми хрумна, че за целите на визуализацията ме устройва напълно тя да е 3D-симулация.
Преди време (за забавление) се бях запалил по 3D-моделиране, но така и не докарах до генериране на виртуални модели на разни същества, а и някак реших, че това не е… „моята чаша с чай“. В контекста на горната идея, обаче, реших да опитам да си сътворя моделка, с която лесно и бързо да опитам да направя въпросната визуализация направо на компютъра си, без да ангажирам нищо и никого. И след няколко часа вчера вечерта и днес… мога да се похваля с първото си виртуално същество – има си доста реалистична кожа, големи красиви очи и дори татуировки, движи се адски грациозно… изобщо мацка отвсякъде…
Гримът и е размазан, но не защото е плакала. Просто исках да видя колко реалистично би изглеждало. И още нямам никаква представа как да я облека, затова няма да я показвам в цял ръст, за да не загубим детската аудитория ;)
Редакция – 18 август:
P.S. Прежалихме детската аудитория…
Tokyo Hotel Story
Миналата вечер в галерия Склада (на 4-тия етаж на ул. Георги Бенковски 11 – точно над чайната „Чай във фабриката“) беше открита изложба на едно от нашумелите имена в съвременната фотография. И по точно последният проект на родената в Канада, но живееща в Германия Nathalie Daoust, наречен Tokyo Hotel Story.
Някак не съм сигурен дали нашето общество преживя и случи локалната си сексуална революция, или както всички други революции и тази му се случи (или му я случиха) по инерция. Затова и никак не съм убеден каква част от това общество може да погледне на такава изложба с нужната доза непреднамерена зрителска зрялост, но е адски радващо, че има хора, които полагат усилия да показват у нас и фотография извън безобидните теми и стереотипи. Защото изкуството трябва да води диалог с публиката, и да провокира – мислене, емоции, противопоставяния, дискусии – а фотографиите на Натали Дауст са именно такива. Това е трудна фотография. И не само защото е на ръба, в твърде много отношения и посоки, а защото допуска различни послания, без да налага клишета за правилно и неправилно. Снимките са ярка проява на собствения и поглед и присъствие, но той оставя пространство и за зрителска позиция. Кадрите не налагат такава – те нито се дистанцират достатъчно за да изглеждат просто документално-репортажни, нито отправят еднозначни авторски послания. А авторът остава там, лично ангажиран с всеки запечатан момент – ще го видите във всеки кадър докато го съзерцавате, редом до вас и най-често през вашите очи. Истинската фотография винаги е много лична.
Натали прекарва няколко месеца в Alpha In, който е един от най-големите „хотели на любовта“ в Япония, където се практикува BDSM. Места, които силно акцентират върху дискретността, а снимането там е абсолютно невъзможно и забранено. Въпреки това младата фотографка успява не само да получи разрешение да снима момичетата, работещи там, в техните превъплъщения, но и позволение да публикува кадрите, които от вчера до 8 юни са изложени и в София.
През времето, през което е там, Натали снима 39 момичета в техните private rooms, в обкръжението на обстановката и инвентара, с чиято помощ осъществяват фантазиите на клиентите си. Част от изложбата представлява и 3D-изображения на интериора, които се разглеждат с нужните очила.
Кадрите разхождат зрителя около множество граници – очевидните – между реалността и фантазиите, ролите на половете, или поне тази на жените, платената „любов“, табутата и перверзното. Но същите кадри ще ви разходят и около някои други граници – не толкова очевидни, а именно взаимоотношенията между същите тези полове, в същото това общество, зад едни други стени. Въпреки, на пръв поглед разкрепостената японска сексуалност, подразбиращата се в обществото сексуална роля на жената, и там често не излиза извън рамките на обичайното присъствие в акта. Фотосите в Tokyo Hotel Story показват други жени – доминиращи, доминирани, експлоатиращи и експлоатирани, но всички в активни сексуални роли.
Снимките са правени с Nikon F3 и цветен фотографски филм. Копирани са ръчно като странната игра на фокуса и дефокуса е направена чрез механично огъване на емулсията при копирането, целейки да постигне внушение за размиването и близостта на границата между действителността и фантазиите. Много на място и майсторски приложен похват.
Всъщност изложбата си струва напълно отделеното време и няма никакво значение дали нашето общество е достатъчно пораснало за нея или не е. Хората, които се интересуват от съвременно изкуство и съвременна фотография не бива да пропуснат име като Nathalie Daoust и… да пропуснат да провокират и себе си… и своите граници ;-)