Обичам да гледам рекламни клипчета. Да знам, че е странно, затова уточнявам – обичам да гледам такива, които носят оригинална идея. Които не те бутат първосигнално към продукта, а които се опитват да те омагьосат, които разказват история, които отделно от самия продукт са провокация, шега, изкуство, преразказ, магия…
Преди време Fujifilm решиха да направят една различна фотокамера. Разкриха предварително детайлни подробности за нея в специален сайт, напук на установената практика да се пази в тайна всичко до последния момент. Облякоха страхотен и модерен сензор в ретро дрехи, които едновременно правят апаратчето уникално и красиво, но и в същото време ненатрапчиво, когато е килнато на врата на шляещия се фотограф…
А къде може да се шляе един фотограф с малка и компактна камера с 35-милиметров обектив, ако не близо до хората… на улицата… в пулса и темпото на града… в къщи… сред приятелите и семейството… снимайки реалния живот, в цвят или черно-бяло, с репортажната неподправеност на болките и емоциите…
И каква реклама би била подходяща за такава камера? Разбира се, навярно не в Европа и Америка заради все по-клишираните ни съзнания и възприятия… И никак не е нужно да си фотограф за да усетиш магията около тази камера, но отдавна не бях попадал на толкова различна и въздействаща реклама, в толкова уникален синхрон с това бижу, наречено простичко x100…
Японският текст гласи:
Like a stray dog, I take pictures here and there.
If you call a photograph a record, I say it’s more of a memory.
The story, someday will be gone but the memory will remain forever.
The by-gone days will be felt close-by.
A picture, those who take, and those taken through the work of the lens, furthermore, add the camera. That is a threesome right?
I wonder if this world is just a graveyard.
I wonder if I’m still alive…