Граница

Някои неща са не само непоправими, а и не подлежат на изричане. За тях има само сълзи.

С Капка Касабова се оказваме връстници. По-голяма е от мен с едва няколко месеца. Съзнавам това, докато прелиствам първите страници на „Граница“ и откривам съвпадения във времето и гледните точки към събитията от сходен с моя възрастов ракурс. Не вярвам обаче, че тази книга ме докосна толкова дълбоко само заради това.

Написана е виртуозно. Рядко може да се открие толкова много поезия в проза, която е само донякъде документалистика, само донякъде пътепис, но най-вече е съпреживяване… на онези балкански трагедии, които още кървят. Съпреживяването им по най-истинския възможен начин – като лични, човешки истории, които засядат в гърлото.

Корица на Граница от Капка Касабова

Не мисля че съм чел по-човеколюбива книга напоследък. С историите си за прокудените, заселените, избягалите и завърналите се заради световните и балканските военни сблъсъци, или пък заради желязната завеса, с историите за убитите и убийците им, „Граница“ е учебник по човеколюбие. И трагедиите на загубилите своите любими хора и тези на техните палачи са разказани честно, без драма или стремеж за възмездие – произнасянето на присъдите е оставено в ръцете на времето, а то, оказва се, е суров съдник.

Границата формално е тази между България, Гърция и Турция, но книгата я мести и размива непрекъснато, защото хората от едната страна и от другата са толкова еднакви, че човек се пита колко много политическа жлъчка е разсипана върху ни, но тя пак не стига да спрем да бъдем хора и комшии… въпреки кръвопролитията, предателствата и… границите в собствените ни глави.

— Видях ги за малко, преди да ги покосим с картечниците — разказа ми граничарят. — Хубави момчета бяха, левенти. Най-лошото беше, че след това трябваше да ги разчистим от гората, от дърветата съм ги чистил, ти казвам, парче по парче. Оказа се, че не носят никакви гранати, просто са бягали. И докато чистех, не ми излизаше от главата майката.

Историята започва от Странджа, нестинарите, граничните застави на комунистическа България, пропълзява към Родопите, оттам през Гърция и Турция, за да завърши отново в Странджа. А по пътя разказва за бягащите от комунизма, от войните – от тогава до днес – за тогавашните бежанци и за днешните бежански лагери. За тогавашните изверги, и за днешната безчовечност. За добротата и за предателите. За легендите и преданията. За омразата и за любовта. За спасените и за пожертваните (българи, гърци, турци, помаци, евреи, цигани). За прокудените и преселените (българи, гърци, турци, помаци, евреи, цигани). За преименуваните насила… и по няколко пъти. За нас – вечните бежанци – балканците, каквито и иначе да се наричаме.

Прочетете тази книга! Когато и да го направите, ще бъде ужасно късно. Това, за което се разказва в „Граница“ така или иначе вече се е случило и не може да се промени, но не бива да се забравя. Защото към бъдещето можем да гледаме не с границите в главите ни, а само с безграничността на човеколюбието си – поне ако искаме различно бъдеще за идните поколения.

Местните я наричат Крейнеро, леко изкривяване на гръцките думи крио неро, студена вода… Върху камъка на чешмата все още личи съветска звезда, издялана и датирана 1971 година… Водата на Крейнеро е като името си: студена, вкусна и тежка като желязо. Колкото и да пиеш, не утолява, само натежава. Казват, че независимо откъде си, ако дойдеш да пиеш три пъти, ще продължиш да се връщаш в тази долина между България и Турция, при тази чешма с побългарено гръцко име, въпреки че усещането е за място без страна, без националност, място за всички и за никого.

P.S. Заслуга за прекрасния текст трябва да бъде отдадена и на Невена Дишлиева – Кръстева за прекрасния превод, защото книгата е изначално написана на английски език.

No Tinc Por

Да проследят хаштаг #NoTincPor в Twitter. Толкова бе нужно на българските медии, за да добият представа за случващото се в Барселона от миналия уикенд насам. И може би малко базови познания за контекста в Каталуния.

Вместо това българският читател получава умилителни статийки, които разказват как вчера кралят повел хората и как за първи път испански монарх участва в демонстрация от 1975 година насам (смъртта на Франко). Между другото, испанските монарси от тогава до днес са едва двама, а първият от тях е посочен от самия Франко да се сдобие с трона, като това се подготвя около година преди смъртта му (диктаторът доверява част от държавните дела на Хуан Карлос поради влошено здраве).

Какво е важно да знаете за контекста, в който се случи терористичният атентат в Барселона?

На 1 октомври 2017 предстои референдум за независимост на Каталуния, която в момента е със статут на автономна област, но последните промени в този статут вече години наред (от 2006) са блокирани от Конституционния съд на Испания. Основният препъни-камък е, че Каталуния иска повече финансова и фискална свобода. Именно това и още множество по-дребни случки наляха много масло в огъня на движението за независимост. Референдумът се случва след многогодишни опити на локалното правителство в Барселона да преговаря с Испания, което централното правителство внимателно отбягва. В последните години диалогът отсъства напълно или се случва с реплики през медиите, но без никакви изгледи за сближаване на позициите.

Продължение

Пловдивските варвари

Манол ми е приятел. Казвам го в началото, за да не бъда обвинен, че се правя на неутрален наблюдател. Като не само че нямам претенция да съм такъв, а и дори не искам да бъда. В Пловдив скандалите станаха толкова много, че да бъдеш неутрален може да означава само две неща – или си част от безобразията, които съсипват града ни, или си съучастник в масовия кататоничен ступор, в който безразличието, а не смъртта, погребва бъдещето на пловдивчани.

Преди три години Пловдив спечели възможността да бъде Европейска столица на културата през 2019 година. Но същинското състезание спечелиха една група идеалисти, с много труд, емоции, усилия и лични жертви. Те са от онези мои съграждани, които сбъдват мечти… и е вдъхновяващо да познаваш част от тях.

Тези хора – и днес, и утре, ще продължават да са такива. Независимо от всичко. Незвисимо, че спечелиха най-важната битка, но загубиха войната – вечната сякаш война с посредствеността на политиците от управлението, с дребните душици в общинския съвет и пасивността на съгражданите си.

Общинската фондация „Пловдив 2019“ бе превзета – бавно, методично и вече окончателно. Бяха изхвърлени или докарани до отчаяние дотам, че да напуснат, повечето ключови фигури и смислени хора с репутация, които се бориха за възможността Пловдив да бъде европейска културна столица. Местните политици използваха гражданите да им спечелят титлата (очевидно за тях това е трофей, а не възможност), след което ги изхвърлиха, за да не им се пречкат в усилията да провалят всичко постигнато.

В последните дни Пловдив проспа и друг огромен скандал. Едно от доказателствата, че градът ни има осемхилядолетна история, бе изринато с багери, а днес залято с бетон, докато общински и районен кмет и всички общинари широко са затворили очи за случващото се… Титаничен срам! На нас не ни е нужен ИДИЛ/ДАЕШ да руши миналото ни – справяме се блестящо сами!

И сме виновни всички, които търпим! Защото на последния марш за европейско правосъдие в Пловдив бяхме стотина и нещо души, докато останалите ни гледаха с тъпо учудване от кафенетата. Защото, докато не сте готови да се разделите с охладената си следобедна биричка и да пожертвате малко време да следите и държите в мъртва хватка всеки продажен политик, те ще продължават с безобразията си.
Продължение

WannaBark (at the Moon)

Не. Няма да пиша за ИскаПлаче. Вече много се изписа – и както обикновено малка част си струваше четенето.

Проблемът е много по-голям от раздуханата случка. А резюмето е, че сме прецакани. Генерално сме прецакани! Нещо, което си повтаряме от време на време из технологичните среди, но е крайно време да го обясним с човешки думи на всички и да започнем някак да поправяме нещата.

Интернет е лабораторно чедо. Няма някакъв съвършен имунитет. Роди се и проходи в среда на академична романтика, обгрижвано с наивната добронамереност на първосъздателите и първопотребителите си. До скоро (в Интернет) все още беше донякъде вярно, че мнозинството по принцип е рационално, що-годе грамотно, а полезното и смисленото естествено ще надделяват над глупостта и враждебността. Вече не е така. Приказката свърши!

Време е да се събудим и да признаем, че доброто няма да победи злото по подразбиране, без да му помогнем.

Свързани сме. Всички. Повече от всякога. И затова трябва да осъзнаваме отговорността си един към друг. Както когато сме пипнали грип, не си стоим вкъщи само за да се излекуваме по-бързо, а и за да ограничим заразата сред останалите – така и не можем в наши дни да си позволим да ползваме компютър, смартфон и софтуер, който е стар и изоставен от поддръжка – защото сме уязвими не само ние, но застрашаваме и останалите.

Продължение

На чаша вино с Христо Иванов (част 2)

Продължение на разговора ми с Христо Иванов, първата част на която е публикувана тук.

Йовко: Така се случи, че съм свидетел на календара ти и затова един чисто човешки въпрос – за последните два месеца колко пъти имаше време да спреш на едно място и, както казва един приятел, да позволиш на душата ти да те настигне?

Христо: Ха! Ами, не много… Знаеш ли, много е странно. Както вече казах, винаги съм бил много частен човек, но трябва да кажа, че отдавайки се на това да послужа на хората за възел, в който техните мечти да се съединяват, виждам, че така човек някак си не се отдалечава от душата си. Служенето – защото аз смятам, че ключовият елемент на лидерството е именно съзнанието, че трябва да служиш – всъщност е достатъчно пълноценно, достатъчно носи единство със себе си. Така че не бих седнал да се жалвам. Има си своите напрежения и трудности, но наличието на яснота за какво го правиш всичко това, усещането и ежедневното удивление от това какви чудесни хора има навсякъде, където отида…

Йовко: Аз намерих цяла кошница нови приятели…

Христо: Да, и то страхотни хора, наистина, из цялата страна. Всичко това стократно изплаща каквито и там негативи човек да понася от цялото това нещо.

Продължение