Лично
Късметчето от сутрешното ми кафе в офиса гласеше, че… „за да се сбъдне някоя мечта, трябва първо да си я представиш“… или нещо подобно. А навън беше необичайно пролетно, топло, свежо и цветно. Небето беше толкова синьо, а слънцето толкова оранжево в отраженията на стъклата по бизнес-сградите, че адски съжалих,
Откровения
Очите ти ме гледат над чашата с latte, която си прегърнала с длани. Никога не съм разбирал добре езика на тялото и не мога да реша дали това е затворена поза и трябва да изразява защитна реакция, дистанция и предпазливост или е обичайното, надзъртащо любопитство на първите срещи. Или пък
Фотография
Лично
Обичам точно тази София, с която се сблъсках за първи път на Централна гара, преди толкова много години, опитвайки се да догоня влака, с който трябваше да отпътуваш. За да те видя за малко и просто за да бъда там. Пътувах цяла нощ, прав, в коридора на претъпкания влак, защото
Лично
Преди шест години, на 25 ноември, по едно никое време на денонощието, телефонът ми ме събуди с позвъняване, което можеше да означава само едно. Беше майка ми, с новина, която никой син не иска да чуе, но понеже всички знаехме, че беше въпрос на дни или часове, не бях изненадан…
Позиция
Днес сутринта, излизайки от офиса, на път за една конференция, чух по радиото един виц. От онези вицове, които са като метафора на човешкия живот… или поне ежедневие. И идея си нямах, колко подходящ лайтмотив за целия ден ще бъде този виц. Напълно в десятката! Но ще го разкажа някой
Фотография
Есента е една малко по-различна самотност. Самотност с присъствие. Понякога на илюзии, друг път на време. Дори понякога на излишъци от време, толкова добре компресирани, че могат да запълнят няколко пъти обема на надеждите, задавяйки те с безтегловност и задъхвайки те… с липси… 
Фотография
Днес сутринта, чудейки се кой фотоапарат да взема със себе си, все пак реших да бъде Fuji-то с идеята да street-вам. Поне такъв беше планът ни с Иван. Street-ът, обаче, май нещо не ни се получи, но за сметка на това си поговорихме надълго и нашироко, поразходихме се, разгледахме изложбата
Фотография
Днес, точно 224 години след рождението на Луи Дагер, не мога да не пусна поне един филмов кадър. Такъв какъвто е, непретенциозен, ежедневен, без обработка, както излиза от скенера на Здравко Деков. P.S. И специално за Зори и вдъхновяващото и врънкане 😉 P.P.S. И повече за началото на
Лично
Днес няколко души ме проверяваха дали съм добре и какво ми има. Спокойно, всичко е наред, не съм в депресия и нямам никакви намерения да се самоубивам. Засега. Нито да емигрирам. Все още… Последното, може би е глупаво. А може би и двете 😉 Всъщност за първи път от много време
Позиция
Обвиняват ме ту в меланхолия, ту в прекален идеализъм. Виновен съм и за двете, и за още толкова. Просто не умея да се усмихвам глупаво, когато е неуместно. И не съм тъжен човек, но понякога вместо да споря, предпочитам да бъда виновен. Не е по-лесно. По-безразлично ми е… Обвиняват ме