Лично
Обичам точно тази София, с която се сблъсках за първи път на Централна гара, преди толкова много години, опитвайки се да догоня влака, с който трябваше да отпътуваш. За да те видя за малко и просто за да бъда там. Пътувах цяла нощ, прав, в коридора на претъпкания влак, защото
Лично
Преди шест години, на 25 ноември, по едно никое време на денонощието, телефонът ми ме събуди с позвъняване, което можеше да означава само едно. Беше майка ми, с новина, която никой син не иска да чуе, но понеже всички знаехме, че беше въпрос на дни или часове, не бях изненадан…
Лично
Беше средата на октомври. Излязох от Фотосинтезис по средата на откриването на изложбата на Бабак Салари, понеже трябваше да пътувам за Истанбул същата вечер. Петрос слезе с мен по стълбите до изхода, тупна ме по-гърба и ми каза: „И първо да си починеш“. Навън ръмеше ситен дъжд, а беше и
Лично
Днес няколко души ме проверяваха дали съм добре и какво ми има. Спокойно, всичко е наред, не съм в депресия и нямам никакви намерения да се самоубивам. Засега. Нито да емигрирам. Все още… Последното, може би е глупаво. А може би и двете 😉 Всъщност за първи път от много време
Лично
В последните няколко дни прекарах часове зад волана. Със спътниците ми си поприказвахме доста, но имахме и моменти на дълги самовглъбения. Обичам да използвам времето докато шофирам за размисли. Не, че напоследък нямам повече от нужното време сам със себе си, но рядко го ползвам наистина за да остана насаме
Лично
За да прогледнеш, трябва първо да поискаш да отвориш очи. Да оставиш водата да измие от клепачите ти песъчинките полепнало минало. И вятърът да издуха от теб спомените, които повече не са ти нужни, защото, опитвайки се неумело да ходиш по въжето на надеждата, те все натежават в едната или
Лично
Денят започна с кофти вести, такива които преобръщат с главата надолу купчина планове. Но реших да ги преместя в задния джоб – не плановете, а вестите – защото знам, че дори да се наложи (за добро или лошо) да попроменя очакванията, все някак ще трябва да измисля изход от ситуацията. Просто ми
Лично
Не помня кой от българските художници беше казал, че най-обичал да му мирише на кафе, на жена и на ателие, но няма как да не се съглася с него. През октомври се насилих да отворя сетивата си, да усещам аромати, да чувствам… Опитах се да подгоня всичките си сетива в
Лично
Приличаше ми на есен. Но не от онези късните, в които топлината трябва да бъде търсена нарочно, а от другите, които оставят спомени и белези. Спомени за искрици в очите и белези от нокти по кожата. И по-надълбоко… Есен, която омагьосва с докосване, заслепява с цветове и обезкуражава с безразличието
Лично
Куфарът, с който пътувах до Истанбул, просто престоя няколко дни на пода до трикракото столче, на което понякога се опитвам да се упражнявам в това да изсвиря няколко акорда на китара. Обикновено тогава, когато не искам да гледам пощата си, не искам да браузвам из Интернет или не искам да
Лично
На днешния ден, преди 8 години, на този адрес, написах първия си блог-post. През всичкото това време се учех да споделям частички от себе си. В началото беше трудно. После започна да става по-лесно, но в същото време отнемащо голяма част от енергията ми, която за щастие поне беше в
Лично
Every year is getting shorter never seem to find the time. Plans that either come to naught or half a page of scribbled lines Hanging on in quiet desperation is the English way The time is gone, the song is over, Thought I’d something more to say. (Pink Floyd)