UX дизайн на мобилни приложения

Хей, това може да е интересно за всички, които се занимават (или са изкушени да се занимават) с мобилни приложения и особено с UX дизайн.

Мой добър приятел, аржентинец, с когото се запознах в Барселона, и по-важното – експерт с реален международен опит в областта – е планирал пътуване до София, където ще води двудневно практическо обучение на тема „UX дизайн на мобилни приложения“. Казва се Хавиер Коелю и освен, че е приятен събеседник, е работил по проекти на компании като Yahoo и Telefónica, преподава в Universitat Autònoma de Barcelona и много обича да споделя опита и знанията си.

Повече за семинара можете да прочетете като проследите линка, а иначе аз бих похвалил и неговата книга Designing Mobile Apps и скорошната му прекрасна статия Thinking Like An App Designer в Smashing Magazine.

И още нещо, специално за читателите ми и следващите ме в социалните мрежи, ако при регистрация за семинара въведете код mobile ще получите 30% отстъпка от цената. А пък аз ще завиждам, че можете да участвате, докато аз скучая в Барселона ;)

Startup изкушения

През последните две или три години, покрай другите ми занимания, получавах и предложения да участвам, подкрепя или съдействам на няколко бизнес начинания, които сега е адски модерно да се наричат startup. Повечето бяха интересни – признавам. На няколко от тях помогнах с каквото можах, но не се включих активно, от една страна, защото моят основен бизнес изисква от мен доста енергия и време и не ми остава много свободен ресурс за нещо допълнително, а от друга, защото не вярвам особено в класическия startup модел, който всички от тях бяха решили да следват. Какво имам наум…

Преразказан с две изречения моделът е следният – събираме се група хора, които за някакво относително кратко време и най-често със собствени сили и средства трябва да скалъпят прототип, който да става за показване, така че да събуди интереса на някой инвеститор/фонд, който да захрани екипа с още пари. Този етап понякога има повече от една итерация. След което целта е прототипът да се превърне в (масов) продукт, който да завладее света или (по-често) да бъде продаден на някой по-голям. Хората, които се захващат с това, обикновено са достатъчно трезви за да съзнават, че това със завладяването на света е по-сложната работа, затова продажбата на начинанието (т.нар. exit) често остава единствената цел.

Някои хора с един exit правят достатъчно пари за да живеят на яхта до края на дните си, други едва успяват да си изплатят ипотеката… а най-често развръзка няма и всичко угасва, но ако е останал още ентусиазъм, човек се захваща с нова идея…

Какво не ми харесва в този модел? (Не казвам, че не работи или че е лош – нищо подобно. Често за много проекти е единствената смислена опция.)

Но – на първо място крайната цел. Да вложа енергия, време, усилия и нерви в проект, с предварителната цел да го продам за едни добри пари не е лошо, но не е непременно най-моето нещо. За мен е важно да се занимавам с идеи, които ме зареждат, в които освен усилия и пари се влага и много сърце, а това обикновно не са идеи, които ще искам да изоставя.

Второто, което не е по вкуса ми е обичайният формален инвеститор/ускорител, защото нека не се заблуждаваме… най-често се финансират не идеи, които съдържат някаква революция, а такива, които имат потенциал за мащаб. Просто защото конвенционалният инвеститор има ясна и прагматична цел – да си върне парите с печалба. Оттук следват странични ефекти – ритъмът на проекта се диктува от очакванията и планирането на инвеститорите (дори и да са с малък дял). Или намесата на разни ментори, които той налага и които често имат по-малък опит и от този на самите предприемачи, но разполагат със сериозно влияние върху проекта, без самите те да споделят някакъв риск. В този контекст – една чудесна статия, която много ме разсмя наскоро.

В същия ред на мисли, дори и продажбата (exit-а) да не е самоцел в началото, след появата на инвеститор, той също има думата, така че… дори отначало основателите да не искат бърз exit, това в последствие не зависи само от тях.

Като цяло (не говоря за приятните изключения) моделът е клише, което разчита на класическите корпоративни концепции за непрекъснато растящ пазар и стремеж към печалба, базирана на още и още продажби. Да, да – знам, че на много хора ще прозвуча анти-пазарно и старомодно, но определено считам, че в голяма степен той е преекспониран, поизхабен и е далеч от универсален, за какъвто често бива представян. Btw, борсови бури като тези от последните дни също не са от полза за този модел.

Споделям идеята за плавно развитие (и не виждам нищо лошо дори в устойчивия застой). Просто защото, особено в днешния глобален свят, не отива на всеки бизнес да е крупно-корпоративен и да е воден от амбиции за мащаб. Растежът не означава непременно profit, нито гарантира бъдеще. Кризата, която евентуално отминава (а може и никога да не отмине отвъд рамката на очакванията на някои хора) показа, че държави (или райони), в които малкият и среден бизнес беше достатъчно стабилен, преминаха сякаш с по-малко жертви през най-страшното. А и дори там, където беше най-страшно, първо малкият и среден бизнес понадигнаха глава, макар и в рамките на скромните си възможности.

Докато корпоративният свят подходи шаблонно – със съкращения, оптимизации, свиване на инвестиции, затваряне на мощности. Така и трябва, ще кажат религиозните привърженици на негово величество Пазарът, но… те все отказват да осмислят концепцията за ограничените ресурси, и крайният обем на потенциалния пазар на всеки продукт. Корпоративният свят не се е отказал да мечтае за нов лесен период на double digit growth, нещо което може никога повече да не видим отново. И може би за добро! Защото, когато тежестта на корпоративния бизнес в един пазар или територия е твърде голяма, сътресенията са сериозна грижа за цялата държава или район – eдин съвсем топъл пример от скоро.

Предпочитам да се замесвам с идеи, макар и с по-малък мащаб, но които се самоиздържат, зависят от енергията на екипа си, и са достатъчни да гарантират съществуването му. Идеи, които растат плавно, дългосрочно, без пикове и без самоцелни планове да бъдат заменени за живот на яхта. Бих съдействал, подкрепял и участвал в такива проекти.

Мисля, че локалното и малкото са в основата на следващата икономическа и обществена промяна. А тези, на които изглежда, че това е завръщане към миналото, бих провокирал да помислят дали не е завръщане към смисъла.

Доверието, глупако!

Този текст е своеобразно продължение на темата за електронна Естония, която започнах с тази и с тази публикация. И с това ще приключа временно тази посока на текстове, доколкото за следващи ще разчитам да понатрупам повече лични впечатления, когато започна да използвам своето e-Residency по-активно – вероятно през следващата година. Иначе безгрижно се сдобих с него в четвъртък, когато в ранни зори се качих на скоростния влак от Барселона за Мадрид и в 10:30 бях в тамошното естонско посолство.

Интересно е да споделя, че когато някъде към края на юли получих email, че картата ми е там и мога да отида да я взема, беше написано, че препоръчителните дни за това са всеки вторник и четвъртък и аз просто си харесах 20 август като един най-обикновен четвъртък. Купих си билет до Мадрид и обратно и пратих email, че ще отида във въпросния ден. Някъде седмица по-късно една привечер се върна обратен email, в който ми споделяха, че 20 август е празник и ако може да отида на 21-ви (петък), което обаче се оказа проблем, защото билетът ми за влака не беше с опция за промяна или отказ и съответно 15 минути по-късно върнах email, че за съжаление не мога да променя билета си и се налага да си купя друг, но понеже ми предстои пътуване и до България около това време ще им пиша допълнително кога ще мога да пътувам отново до Мадрид. Между другото може би не бива да пропускам да споделя, че човекът, с който водехме тази email кореспонденция бе не кой да е, а лично консулът на Естония в Мадрид от нейния персонален служебен email. А часът беше нещо като 21:30 местно време, което очевидно далеч не е в рамките на работното време.

Продължение

За една бристълска лира

Бристъл е град в югозападна Великобритания с около 430 хиляди жители. Иначе казано, малко по-голям от Пловдив. Бристълчани се самоописват като специални хора – креативни и широкоскроени. А Бристъл определят като невероятно място за живеене заради градския дух и усещане за общност, което са съхранили през вековете. Основен елемент на този градски характер придават и множеството малки локални бизнеси, от които хората пазаруват, хранят се или се социализират. „Не искаме Бристъл да се превръща в поредния град-клонинг“, казва едни от героите на днешната ми история за обикновени хора, които правят големи промени.

Началото е някъде през 2009 година, когато Chris Sunderland и Ciaran Mundy започват да обсъждат идеята за съпътстваща валута, което привлича към тях и Mark Burton, който пък точно прави изследване по същата тема. Те обаче са прагматични хора и имат ясна и практична цел – да въведат локална валута, която целият град да използва. А смисъла зад това нетривиално начинание е много семпъл – тъй като тази локална валута ще има значение и смисъл само за хората, които я припознават за такава и я ползват (на теория цял Бристъл), то тя ще циркулира в локалната икономика и ще допринася за завъртането и ускоряването и. Ако някой купи хляб с нея, това означава, че хлебарят също ще я използва, за да купи примерно брашно и при това от местен производител, защото ако последният не е такъв, той няма да я приеме. Всичко това държи парите в локалната икономика, вместо те да изтичат към финансовите центрове на държавата или зад граница, чрез мултинационалните компании. Продължение

Две истории за пекарни

Днес искам да споделя още две истории за силата на обикновените хора и малкия локален бизнес, които много си приличат, но илюстрират различни модели на финансиране за социално предприемачество. Иде реч за две пекарни.

Историята на The Dunbar Community Bakery започва през 2008 година, когато пекарната на семейство Smith на High St. в шотландското градче Dunbar затваря, понеже старите собственици решават да се пенсионират. Хората от градчето обаче, не искат да се откажат от възможността да купуват хубав ръчен хляб, замесен и изпечен на място и да го заменят с хляб, предлаган от супермаркетите. Събира се група от тях, която изготвя тригодишен бизнес план за повторно отваряне на пекарната. Регистрират кооператив и в края на август следващата година 160 души от градчето стават съдружници в начинанието (със скромни лични инвестиции между £1-£500), което стартира с почти 18000 британски лири начален капитал. В управителния съвет са избрани местни предприемачи, финансисти, маркетолози – хора с различни профили. Оказва се обаче, че не могат да договорят дългосрочен наем на старата пекарна, а капиталът не позволява да я купят, затова се налага да потърсят друго помещение на същата улица.

Продължение