Приложения на Blockchain в индустрията

В последните няколко месеца, с различни хора, подготвяме няколко интересни проекта. Пред един от тях съвсем скоро ще дръпнем завесата и ще го представим публично. Свързан е с технологиите и приложението им за промяна и развитие на две сфери на бизнеса – финансите и индустрията. Имаме страхотни партньори в това начинание и затова буквално нямаме търпение да започнем с няколко подгряващи събития.

Първото е директно в десятката на нашия фокус и ще бъде на тема Приложения на Blockchain в промишлеността. Организираме го съвместно с Капитал, а лектори ще бъдат Емилиян Енев и Емил Стоянов от Recheck, които ще споделят опит и практически примери за приложението на Blockchain в промишлените производства. Това нямаше да бъде възможно, без подкрепата и домакинството на speedflow.bg, в чието пространство за събития ще се случи всичко, а също и с подкрепата и брилянтния интернет, осигурен от Cooolbox.

Продължение

Пловдивските варвари

Манол ми е приятел. Казвам го в началото, за да не бъда обвинен, че се правя на неутрален наблюдател. Като не само че нямам претенция да съм такъв, а и дори не искам да бъда. В Пловдив скандалите станаха толкова много, че да бъдеш неутрален може да означава само две неща – или си част от безобразията, които съсипват града ни, или си съучастник в масовия кататоничен ступор, в който безразличието, а не смъртта, погребва бъдещето на пловдивчани.

Преди три години Пловдив спечели възможността да бъде Европейска столица на културата през 2019 година. Но същинското състезание спечелиха една група идеалисти, с много труд, емоции, усилия и лични жертви. Те са от онези мои съграждани, които сбъдват мечти… и е вдъхновяващо да познаваш част от тях.

Тези хора – и днес, и утре, ще продължават да са такива. Независимо от всичко. Незвисимо, че спечелиха най-важната битка, но загубиха войната – вечната сякаш война с посредствеността на политиците от управлението, с дребните душици в общинския съвет и пасивността на съгражданите си.

Общинската фондация „Пловдив 2019“ бе превзета – бавно, методично и вече окончателно. Бяха изхвърлени или докарани до отчаяние дотам, че да напуснат, повечето ключови фигури и смислени хора с репутация, които се бориха за възможността Пловдив да бъде европейска културна столица. Местните политици използваха гражданите да им спечелят титлата (очевидно за тях това е трофей, а не възможност), след което ги изхвърлиха, за да не им се пречкат в усилията да провалят всичко постигнато.

В последните дни Пловдив проспа и друг огромен скандал. Едно от доказателствата, че градът ни има осемхилядолетна история, бе изринато с багери, а днес залято с бетон, докато общински и районен кмет и всички общинари широко са затворили очи за случващото се… Титаничен срам! На нас не ни е нужен ИДИЛ/ДАЕШ да руши миналото ни – справяме се блестящо сами!

И сме виновни всички, които търпим! Защото на последния марш за европейско правосъдие в Пловдив бяхме стотина и нещо души, докато останалите ни гледаха с тъпо учудване от кафенетата. Защото, докато не сте готови да се разделите с охладената си следобедна биричка и да пожертвате малко време да следите и държите в мъртва хватка всеки продажен политик, те ще продължават с безобразията си.
Продължение

На чаша вино с Христо Иванов (част 2)

Продължение на разговора ми с Христо Иванов, първата част на която е публикувана тук.

Йовко: Така се случи, че съм свидетел на календара ти и затова един чисто човешки въпрос – за последните два месеца колко пъти имаше време да спреш на едно място и, както казва един приятел, да позволиш на душата ти да те настигне?

Христо: Ха! Ами, не много… Знаеш ли, много е странно. Както вече казах, винаги съм бил много частен човек, но трябва да кажа, че отдавайки се на това да послужа на хората за възел, в който техните мечти да се съединяват, виждам, че така човек някак си не се отдалечава от душата си. Служенето – защото аз смятам, че ключовият елемент на лидерството е именно съзнанието, че трябва да служиш – всъщност е достатъчно пълноценно, достатъчно носи единство със себе си. Така че не бих седнал да се жалвам. Има си своите напрежения и трудности, но наличието на яснота за какво го правиш всичко това, усещането и ежедневното удивление от това какви чудесни хора има навсякъде, където отида…

Йовко: Аз намерих цяла кошница нови приятели…

Христо: Да, и то страхотни хора, наистина, из цялата страна. Всичко това стократно изплаща каквито и там негативи човек да понася от цялото това нещо.

Продължение

На чаша вино с Христо Иванов

Разговаряме с Христо Иванов в апартамента на общ приятел в стара сграда в центъра на Пловдив. Предизборната кампания е в разгара си, а календарът на Христо се пръска по шевовете от интервюта, пътувания из страната и срещи с избиратели. Зная го, защото съм координатор на пловдивския предизборен щаб на “Да, България!” и един от хората, вторачили се във всяка свободна пролука в неговия календар, за да я запълним с нещо. Помолих го за този разговор още в началото на кампанията, но успяваме да го направим повече от половин месец по-късно. Преди малко сме приключили една приятна среща с избиратели в Пловдив, много от които активни млади хора. Христо е настинал, но въпреки това почти цял ден беше навън на площада и по улиците. Вече се смрачава, през прозореца се вижда кулата на Сахат тепе, а ние си говорим на по чаша вино.

Казвам му, че не искам да правим интервю, а да си поговорим човешки за неща, които излизат извън очертанията на темите, разисквани на публичните срещи на “Да, България!”. Защото си мисля, че много хора застанаха до него не защото разпознават лидер, а защото откриват част от себе си в него. Затова искам да поговоря с този Христо – частния човек, както той няколко пъти ще се самоопредели по-долу.

Йовко: На днешната среща с младите хора в Пловдив ти каза, че голямата игра в момента е как да се смени поколението в политиката, а не толкова кой ще спечели тези избори. Как мислиш, как можем да повлияем на това идващо поколение да натежи в правилната посока, независимо дали е част от “Да, България!” или от останалия спектър?

Христо: Осъзнатата нужда от държава не е естествено състояние нито на индивида, нито на общностите. През по-голямата част от съществуването си човечеството не е изпитвало необходимостта да твори държава. Внимателното вглеждане в различните държавни проекти по света – американския, руския, френския, английския – всъщност показва, че те са базирани на различни традиции и субкултури, на различна база на това, което може да се нарече обществен договор.

Въпросът, който стои пред нас, е дали ще излъчим политически елит, който да е носител на осъзната нужда от българска държавност като елемент от колективния план за себе си, от колективната представа за своя успех. Или този елит, който имаме в момента – в чиято колективна представа за себе си са хората, които крадат тоалетната хартия, лампата, крушката и всичко друго, което могат да откраднат от държавната сграда – този елит ще се възпроизведе.

Продължение

Да, България

Не съм от хората, които считат, че партия е мръсна дума. Нито политиката за такава. Дали едно нещо е мръсно или не, зависи от хората, не от думите.

Но пък съм от онези, които почти винаги са някакво малцинство без политическо представителство. Често ме „обвиняват“ в прекален оптимизъм или ме определят за идеалист, но с онзи особен поглед, зад който чета премълчаната диагноза „наивник“. Сигурно и този текст ще се получи по-романтичен, макар да го започвам с нагласата за прагматичност.

През по-голямата част от живота си не осъзнавах необходимостта за принадлежност към някаква организация. От промените насам винаги съм симпатизирал на т.нар. дясно, въпреки влакчето на ужасите, през което то прекара поддръжниците си. От една страна, защото винаги съм искал сам да изработя хляба си, със собствен бизнес – и защото основна ценност за мен е равенството на възможностите, а не равенството в доходите, ако мога да се прилепя за тази дефиниция (не е точна и не е моя!). От друга страна, обаче, аз имам и своите леви залитания и те никак не са малко.

Нямам конфликт с това. И преди съм споделял, че съвременният човек е твърде комплексен, за да може да влезе в някаква ужасно остаряла и опростена координатна система. А това което ме караше да гласувам и подкрепям т.нар. дясно бе не точно идеологията, а нещо съвсем друго – необходимостта от повече нормалност.

За известно време бях член на ДСБ. Записах се, когато те бяха в долна мъртва точка, още преди възникването на Реформаторския блок. И това беше отчаян жест – да се опитам да помогна, ако мога някак да се съхрани малкото разпознаваема нормалност, която сякаш изчезна от целия български политически спектър. Уви, напуснах през лятото на 2015-та, защото блокът с бързи стъпки се превърна в най-голямото ми разочарование, а поглеждайки на ДСБ отвътре, осъзнах че разбиранията ми са твърде либерални и широкоскроени за една дясно-консервативна формация. И отново се превърнах в част от малцинството без политическо представителство.

Продължение